— Значи, казваш, в Термия?
— Да, тя е в Термия.
— А пишеше ли какво смята да прави?
— Ще те чака, деспота, ще чака отговора ти.
— Ти оставаш тук — казах му аз, — иди на нашия държавен кораб в Криста и поискай от Еврибат списъка на даровете. Ако списъкът не е там, подай срещу Еврибат обвинение за кражба. А онова, което е още там, опиши в нов списък и веднага предай всичко, точно по твоя списък, на Кобон или на Никандър. Нека нашият проксенос ти бъде свидетел. В кой бог вярваш?
— Във всички!
— Това е вече много. Закълни ми се в праха на майка си, че ще постъпиш точно тъй, както ти заръчах!
Той се закле. През нощта потеглих на кон към Атина.
Ще разкажа сега на царете една приказка: Пееше славеят, сгушен в храстите, свойте възторжени песни — алчно го сграбчи, понесе го ястребът, горе, в простори небесни. Жалко проплака, завайка се птичката, стисната в острите нокти, но отвратен от страха и от воплите, ястребът викна жестоко:
„Млъквай, глупако! Нима съм виновен, дето изгуби борбата? Щом си попаднал в моите нокти, аз ти решавам съдбата! Дето те нося, със мен ще отиваш — нищо, че пееш красиво!“ Махна с криле и отлитна нагоре, скри се сред облаци сиви…
Пуснаха ме през Атина с известни затруднения. Новият режим беше пробудил вече старата недоверчивост и стражите по портите проверяваха книжата педантично, неучтиво, нервно; цели два часа трябваше да чакам на Тиванската порта, докато изобщо дойде редът ми. Подобно нещо никога не се беше случвало при Пизистрат. Ако тогава терорът беше смекчаван чрез организация, то сега, при Мегакъл, терорът се изостряше поради некадърност.
Изобщо не се обърнах към Мегакъл, защото не ми трябваха празни приказки, а потърсих във Фалерон кантората на Формион. Имах щастие. Той беше там, дори ме очакваше. Нямах време да се учудвам на това, той незабавно ми подаде писмото на Родопис. Прочетох:
„Здравей! От Родопарион за Езоп, когото тя обича повече от себе си. Чрез вестта и помощта си ти ме спаси за втори път.
Укоряваш ме, че не съм ти писала. Когато исках да дойда при теб в Самос, нямаше те. Не знаех причината. Помислих си, че не искаш да чуваш вече за мен. Как можех тогава да ти пиша?
Щастлива съм, че ще живеем заедно. Щастлива съм, че мислиш за мен. Щастлива съм, че мога да те обичам. Краят на живота ще ни даде онова, което разцветът на живота ни отказа.
Пиша ти това първо писмо, за да знаеш, че съм наблизо. Щом науча по-нататъшните планове на Формион, ще ти пиша второ, по-подробно писмо. Мисли за Родопарион. Тя ще ти даде всички целувки, пропуснати досега!“
— Къде е второто писмо? — запитах аз.
Формион не знаеше за никакво друго писмо. Обясни ми затрудненото си положение. Корабите му се намирали в един трудно достъпен залив на остров Термия, за който малцина знаели — на два дни път югоизточно от нос Сунион. Работата била там, че освен пшеница за Атина, той носел и железни обковки за бойните кораби на егинците; за съжаление някой издал тайната и затова атински и егински патрули сновели между островите, за да заловят корабите му. Ето защо се наложило да прехвърли товара и да изпрати до Термия нов кораб, предназначен само за Егина, който да вземе оттам обковките; тогава щял да се отърве поне от егинците, а пък с атиняните все щял да се оправи някак, да не го карат да предаде цялата пшеница, а да внесе част от нея контрабандно, без мито.
— Кой те е издал? — запитах го аз. — Може би съвсем не са те издали заради военните припаси. В такива случаи елините обикновено се опитват да изнудват най-напред на дребно.
Въпросът ми бе неприятен за Формион. Призна, че понеже му предложили много пари, взел на един от корабите си и някакъв непознат човек.
Запитах го:
— Видя ли Родопис тоя човек?
— Тя — не, но той я видя.
— А къде е сега той?
— От Термия насетне изчезна.
Сега вече знаех всичко. Знаех, че това бе човекът, когото бях видял в Делфи. Знаех къде го бях видял за пръв път. И знаех, че неизмерима опасност грози Родопис. Тоя човек бе Демонакс, катартистерът на делфийския оракул в Навкратида.
Можех да си представя какво искаше Демонакс. Той беше ходил в Делфи да се съветва за тоя случай с Кобон. Те целяха, те трябваше на всяка цена да осуетят събирането ни с Родопис; Родопис (тъй предполагах сега) сигурно знаеше твърде много от техните тайни трикове. И така, отначало те се бяха опитали да очистят мен. След като бяха разбрали, че това е много трудно — особено понеже се отнасяше до посланика на лидийския цар, — бяха поели другия път, който Демонакс сигурно не беше желал, но който Кобон бе заповядал. Искаха да премахнат Родопис.
Читать дальше