Арнолт Бронен - Езоп

Със същата смелост като архонтите — скоро се убедих в това — се отличаваха и всички нови управници. Те бяха проявили инициатива само в едно отношение: в страхливостта си. Ето защо бяха наредили освен Сос да изчезнат и месенците, тъй като очакваха, че те може да им създадат неприятности. Пизистрат естествено никога не бе мислил сериозно да ги освобождава. Той искаше само добра цена. Но кой щеше да му заплати тая цена? Нито спартанците, нито делфийците възнамеряваха да дадат макар и един обол за нещо, което смятаха, че им принадлежи по право. Новият режим на аристократите, приятелски настроен и към спартанци, и към делфийци, гледаше на тази работа съвсем реално. Имаше само едно желание: час по-скоро да се отърве от това опасно огнище. Затова Мегакъл, още преди да отиде в крепостта, за да вземе оттам държавния печат, беше побързал да иде в затвора. И с петдесетима хоплити и петдесетима държавни стражници беше изпратил месенците на път — в северозападна посока, към Делфи.

Сега трябваше да нанеса удара си право в сърцето на врага.

В стопанството на един селянин живеела змия, унищожавала там плъхове, мишки и всякакви гадини. Ето защо селянинът я почитал като дух–закрилник на своя дом и всеки ден й оставял мляко и мед. Веднъж единственото момченце на селянина се заиграло с нея. Змията го ухапала и момченцето умряло. Болка и ярост обхванали селянина. Застанал с брадва пред дупката, дето живеела змията, и щом си подала главата навън, бързо ударил. Ала змията била по-бърза от него и селянинът само разцепил камъка над дупката й. От този ден нататък двамата станали врагове; докато на змията пак се прияли мляко и мед. Надникнала тя предпазливо от дупката и засъскала на селянина:

— Хайде да се сдобрим! Нали знаеш колко полезна мога да ти бъда?

Селянинът отвърнал:

— Не може да има мир и приятелство помежду ни, докато аз виждам гроба на сина си, а ти — разцепения камък.

Бях изпратил Садиат и останалите членове на мисията с нарочни поръчения в Спарта и придружаван само от прислужника си Келайт и от Енос, бях заминал за Делфи. Енос искаше да види Питийските игри, това смешно нововъведение на Кобон, с което върховният жрец се опитваше да прави конкуренция на Олимпия. Но когато пристигнахме там, игрите бяха почти привършили.

Това натъжи Енос и аз му се присмях:

— Приятелче, какво толкова възхитително намираш в тия игри?

Той почна да брътви за слава, за чест и благосклонност на боговете. Помолих го да ми покаже един от питийските победители. Енос бързо се върна с победителя по борба, който навярно очакваше, че царският лидийски посланик ще го надари със златна награда — защото самият Делфи бе много стиснат и раздаваше само лаври. Аз едва ли му дадох нещо повече — зададох му няколко въпроса.

— Значи, ти победи? — запитах го аз.

— Победих — кимна гордо той.

— Сигурно противникът ти е бил много по-силен от теб?

— Ами — рече той, — аз бях поне два пъти по-силен от него.

— Защо се гордееш тогава, глупако? — запитах го аз. — Нима е много нещо да победиш някой по-слаб от теб? Ако бе победил някой по-силен, тогава може би щеше да заслужаваш награда.

Победителят си тръгна с ругатни на уста, а розовите ушенца на Енос увиснаха. Тъкмо тогава край нас мина един стар борец, когото жестоко бяха смазали на петобой. Чух го да се вайка:

— В Олимпия ми остана само едно ухо, в Платея — само едно око, а в Пито 139 139 Пит — най-старото название на местността, където се намирал храмът на Делфийския Аполон, по името на дракона Титон; убит от Аполон. ме изнесоха полумъртъв.

Целият този квартал около храмовете — красиво разположен върху просторните тераси, които представляваха пъстър, почти ведър пейзаж между дълбоката долина на Плейст и огромния масив на Парнас — сега беше превърнат в евтин панаир от дюкянчета, палатки, безброй знаменца и безвкусни ленти с изписани по тях мъдрости. Средището му бележеше гъстият, червеникав облак прах, който непрекъснато се издигаше над главното игрище за борбите и над големия стадион за надбягванията. Силната глъчка и многото неподбрана музика поднасяха на слуха онова, което прахта даваше на очите и дробовете.

Сетне стигнахме до големите зидове, само две порти водеха през тях. Строга проверка; нито един роб, нито един не елин не биваше допускан във вътрешния район. Келайт разгъна нашите книжа. Където и да идех, царското писмо за свободен пропуск ми даваше право на свита от десет души. Ето защо, без да се двоумя, бях взел от панаира седмина роби, които имаха желание да видят тая циркаджийска шашарма.