Арнолт Бронен - Езоп

„Колкото повече хора видят измамата — мислех аз, — толкова повече хора ще я презират.“

Като измерваха подозрително с погледи всеки един от тях и недоволно сумтяха, стражите ме пуснаха. Най-напред се поогледахме. Седемдесет храма се намираха в просторния парк, който заобикаляше най-голямото светилище. Всяка елинска, а и някои чужди държави бяха изпращали дарове тук, безчетни бяха съкровищата. Все пак съмнявах се дали съкровищата, на които посетителите се възхищаваха в храмовете, още бяха истински. Чистото злато отдавна бе дадено в заем под висока лихва, останал бе само позлатен гипс или полиран месинг.

Естествено от благоприличие посетих най-напред жертвения храм на Крез. Отбелязах посещението си в храмовата книга и за голямо неудоволствие на пазачите направих опис на изложените предмети. За съжаление не разполагах със списък на лидийските дарове, които трябва да бяха доста на брой; още Гигес бе изпращал богати дарове. Сетне, отчасти със смях; отчасти с болка, защото това ми припомни за тъй обичната дарителка, видях, и стоте железни шиша за печене. Те се намираха зад олтара на хиосците и красив надпис указваше:

„Посветено на Аполон Делфийски от Родопис от Навкратида“.

Нямаше спор, всичко беше направено много умело, построено много изискано и драматично степенувано. По състезанията и дюкяните можеше да се съди за размера на политическата власт; храмовете и съкровищата свидетелствуваха за нейната мощ; и на трето място идваше вече самият бог. Кой бог? При голямата храмова порта видях двата огромни окаменели орли; според легендата те литнали от двата края на света и се срещнали в неговия център, в Делфи. Тоя център обаче бе обозначен с голямата буква „Е“. Кой беше „Е“? По-късно видях върху по-долния от двата кръгли камъка, които трябваше да представляват пъпа на света, някакъв надпис, останал от дълбока древност: „EGAS“. Дали не се бе наричал така първият бог, когото Аполон и Дионис бяха наследили?

Десет години бяха изминали, откак бях видял и същевременно опознал Делфи. Освободих придружителите си и наредих на Келайт да се погрижи за стаи в йонийската странноприемница. Сетне се отправих сам към западната тераса. Пред мен се издигаше мрачният древен дом на жреците — циклопски каменни блокове, струпани от тъмни сили; зад тия стени можеха да витаят само мрачни духове. През ония години Кобон едва беше встъпил в длъжността си; междувременно обаче положението му като върховен жрец се бе установило и затвърдило. Чрез умели финансови операции и вещо пропагандиране на прорицанията Делфи си бе извоювал мощ, единствена по рода си.

Спах много зле. Всеки четвърт час скачах стреснат от постелята си. Още насън се втурвах, побягвах. Келайт грижовно ме отвеждаше обратно. Постоянно питаше:

„Какво виждаш, господарю?“

Отначало се ядосах; толкова пъти му бях забранявал да ме нарича „господарю“. Сетне се овладях. Бях видял в кошмарните си сънища моята младост — опустошената Фригия, мъртвите другари, преследваната Родопис, а над всичко това ехтеше някакъв монотонен, страшен глас, който гръмовно възвестяваше:

„И тогава Делфи пак бе повикал персите!“

Страшно обвинение беше това, страшно дори и насън. Недоказуемо бе и все пак — сега, в нощта, аз знаех това — трябва да беше вярно. Елини бяха изградили модерните оръжейници на новия велик владетел Куруш в Пасаргада. Елини закупуваха огромен брой кораби за някаква източна страна, чието име все още се пазеше в тайна. Кой даваше пари на тия люде? Никой в Елада не приемаше зле изсечените персийски монети. Освен богаташите в Сарди и в Навкратида имаше само един едър банкер, който бе в състояние да финансира подобни начинания. Това беше Делфи. Делфи пълнеше своите каси благодарение на национализма на елините и правеше с народните пари тъмни международни сделки. С каква цел? Защо? Виждах една-единствена причина: като се хвърляха елинските пари в чужбина, можеше да се задушава разрастването на свободата в Елада. Тоя метод оказваше толкова по-сигурно въздействие, колкото по-враждебни бяха държавите, на които Делфи заемаше пари.

На следния ден изпратих на Кобон акредитивното си писмо от Крез. Съгласно делфийските обичаи Кобон проводи своя секретар, за да ме отведе. Тих и пуст изглеждаше просторният дом на жреците, докато крачехме бързо през него. Оттатък вътрешния двор се намираше голямата, мрачна тронна зала, осветлена с факли дори сега, по пладне, когато грееше слънцето. Кобон живееше в резиденцията си като цар, заобиколен от прорицатели, от многобройния жречески колегиум и от хосиоите, светите служители на Дионис.