Арнолт Бронен - Езоп

Погледнах го и с ужас осъзнах, че сега той имаше всички преимущества, с които разполага хладнокръвният пред разпаления.

— Ти изрече чудовищни неща и ти си оня, който трябва да ги докаже. Докажеш ли ги, добре. Не ги ли докажеш, зло те чака. Чудовищното води след себе си чудовищно. Ще понесеш онова, в което несправедливо обвиняваш другите.

— Ще ги докажа, стига да ми дадеш пълна свобода да докажа.

— Имаш пълна свобода да доказваш всичко, каквото искаш да доказваш.

— Дай ми тогава достъп до храмовата архива.

За пръв път Кобон изгуби самообладание:

— Това е богохулство! — кресна той.

— От къде на къде смяташ, че хуля бога? Та аз искам да му помогна! Ако от проверката на архивата ви стане ясно, че сте невинни във всичко, в което ви обвинявам, богът ще се зарадва. Ако ли пък се окажете виновни, богът пак няма да се засегне, щом като неверните му служители бъдат уличени в престъпление и осъдени. Докажи ми сега честността си, дай ми достъп до храмовата архива!

— Ще се разкайваш за това, нечестивецо! — изрева пронизително Кобон.

— Ти не ми даваш достъп, но аз ще си го извоювам. Ще намеря доказателствата за това, което твърдя. Ще намеря доносите, които сте принуждавали да прави Родопис. Ще намеря документите, които ви уличават в предателство спрямо месенците. Ще разкрия всичките ви лъжи, прорицанията ви, дадени срещу подкуп, изнудванията и коварните ви тайни договори. Ще разкрия най-сетне и вашата най-голяма подлост, с която целите да тласнете днес към гибел цар Крез, а утре — цяла Елада, ще намеря разписките за подкупите, които от дванадесет години насам получавате от персите чрез вашия агент Еврибат.

Кобон не можа да каже нищо повече. В гърлото му сякаш бе заседнала буца. Той протегна костеливия си пръст и посочи към вратата. Високата му островърха шапка се люшкаше. Очите му тлееха като стъпкан огън.

Тръгнах си и казах само:

— Аз пак ще дойда.

Бях разбунтувал атиняните срещу Пизистрат, самосците — срещу Крез, мегарците — срещу Теогнид. Вярно е, че делфийците бяха покварена паплач. Бяха около двадесет хиляди души, които, взимайки пример от оракула, живееха само от бакшиши, от надвзимания и от безбожно превишени цени. Но нима бе възможно да е изчезнал у тях и последният остатък от почтеност и смелост? Не вярвах. Трябваше да поразровя жарта под пепелта.

Денят бе благоприятен за мен. Вълнение и напрежение цареше в цял Делфи. Оракулът не бе изплатил редовно даваните пари за театъра 147 147 Пари за театър — раздавани на бедните граждани, за да могат да присъствуват на представленията. , тъй като през тоя месец, поради някакво преустройство на сцената, нямало да има театрални представления. За делфийците обаче парите си бяха пари, макар и да бяха пари за театър; та нали с тях можеха да правят каквото си искат. Ето защо те обикаляха на групи покрай храмовата ограда и възбудено обсъждаха как да измъкнат насила парите. Няколко по-млади, по-сърцати момци бяха застанали пред портата тъкмо когато излизах аз. Видяха ядосаното ми лице и завикаха:

— И на тоя не са платили нищо!

Отвърнах:

— Само че аз няма да се примиря с това!

Тогава те се развикаха:

— И ние няма да се примирим!

И почнаха да напират към портата.

Стражата поиска подкрепление. С дрънчащи оръжия се приближиха храмовите стражници и почнаха да мушкат с копията си в тълпата. Тълпата зарева. Тълпата нарасна. Свечери се, никой не можеше да излезе от парка, никой не можеше да влезе в него. Делфийците крещяха от двете страни на зида, хвърляха камъни, викаха пронизително и свиркаха с уста. Падна мрак. В тъмнина потъна инак тъй ярко осветяваният парк. Сред тъмнината се чуваха виковете, свиркането, ударите от тежките камъни, дрънченето на желязната порта, към която тълпата все по-силно и по-необуздано напираше.

В този миг някой извика:

— Гледайте! Светлина!

Всички погледнахме нататък.

Не бе светлина. Беше отвесен, висок пламък, лумнал право нагоре откъм дясната страна на храма. Веднага си дадох сметка, че това бе страната, дето се намираше архивата.

Пламъкът нарастваше. Някой бе поискал да изгори нещо там и си беше послужил неумело с факлата; а може би и старите документи бяха прекалено трошливи, прекалено сухи.

— Храмът — разкрещяха се хората. — Трябва да гасим! Пуснете ни! Храмът гори!

Храмът гореше с ярки пламъци. Те пъплеха и към дома на жреците, към съкровищницата.

Безпомощна стоеше стражата зад заключените храмови порти. В устава й не беше предвиден пожар в храма. При това през първите десет минути хилядите люде с лекота можеха да угасят пожара. Сега бе вече много късно. Големи части от дома на жреците, от съкровищницата бяха изцяло дървени. Исполински пламък лижеше небето. Видели го — тъй разбрах по-късно — почти в цяла Елада: в Спарта, в Атина, в Тива, та дори от Олимп забелязали слаб отблясък от него.