Арнолт Бронен - Езоп

Храмът гореше. Много стари прегрешения изгоряха заедно с него. Кобон бе победил срещу моята заплаха. Сега вече не можеше да бъде уличен в нищо. Персите и месенците мълчаха. Едва сега Родопис бе окончателно мъртва.

Храмът гореше. Виждах по пламъците, че поглъщат несметни съкровища. Едно хилядолетие бе изграждало тук величието на Елада. Сега вече спокойно можеше да се тъжи за това, защото и в разрухата бе имало величие.

Храмът гореше. Може би щяха да го възстановят. Ала фактът, че той бе могъл, че бе трябвало да гори, доказваше безсилието на жреците. Защото пламъкът бе излязъл по-силен от храма. В тоя пламък аз приветствувах Родопис, приветствувах месенците, приветствувах безбройните жертви на Делфи. В тоя пламък приветствувах и себе си, сам превърнат в пламък; в пламък, който руши, за да озарява.

Бог, както гласи древната мъдрост, държи в свои ръце началото, края и средата на всички неща и върви право към целта, осъществявайки същевременно своя кръгов път съобразно природата. Той обаче винаги е следван от Дике, съдницата над ония, които не изпълняват божиите повели.

Това е учението на Делфи; нищо друго не е от значение. Още преди смъртта си моят предшественик, върховният жрец Епебол, беше поканил в Делфи представители на политическия и стопанския живот на Елада. Мислех, че мой дълг е да изпълня завета му. Но с брътвежите на „Седемте мъдреци“ аз принизих бога до положение на философ. В резултат всеки незначителен дърдорко можеше да дръзне да хули Делфи.

Числата, парите и властта са дадени от бога. За да пазим всичко това, което е негово, той ни заобиколи с престиж. Ние не запазихме неговата собственост, нашия престиж. Тъй заедно с престижа се стопи и богатството. Бакис, Лай, Евклос и Лик, първите жреци в дълбока древност, може би все още са могли да вярват, че богатството на оракула се дължи на царете. Но това са били празни приказки. Никой не е проверявал сметките. Гледали са с гордост на разходваните суми, на вложенията, на новите начинания, на високите проценти от вложените или раздадените взаем суми. Едва аз се заинтересувах от приходите.

Разправят за огромните царски дарове и тръбят по цял свят за тях. А забравят, че царете рядко правят дарове и че даряващите царе също трябва да бъдат дарени. През годините на владичеството си Крез е правил внушителни и богати дарове за жертвоприношения; от дванадесет години царува, три пъти досега е дарявал Делфи. А през всичките тия години, ежедневно и ежечасно, са идвали дребните поклонници; ако се пресметнат техните, макар и често пъти незначителни дарения, те правят десет пъти повече от всички царски дарове.

Ето защо не ме успокояваше обстоятелството, че царете поувеличиха малко жертвоприношенията си. Изчислих приходите от дребните дарения и трябваше да установя, че през петдесет и седмата Олимпиада те възлизаха само на половината от онова, което бяха представлявали през петдесетата Олимпиада. На първо време това намаление все още не изпъкваше благодарение на повишаването на приходите от лихвите. През последната година на петдесет и седмата Олимпиада обаче се получи тревожният резултат: за пръв път, откакто в Делфи се водят сметки, общият приход беше по-нисък в сравнение с предишната година.

Числото е уравнение. Боговете са го дали на хората вместо дълги проповеди. Ето защо не се оплаквам на първо място от намалелите приходи — макар че аз, който съм отговорен и за добруването, и за гладуването на хиляда и деветстотин делфийски жреци, питии, катартистери, прорицатели, ексегети, проксени и хасиои, а освен за тях и за двадесетте хиляди жители на града Делфи, не бива да занемарявам финансовата страна на религията. Никъде вярата не се проявява толкова ясно в заплащането, колкото при религията. Простолюдието — за разлика от царете — днес вярва по-малко и затова принася по-малко жертви.

Почнах да търся причините. Делфийските клонове, дето приходите бяха намалели особено силно, бяха Йония, Самос, Мегара и Атина. Всички те бяха клонове, дето Делфи разполагаше с особено способни, особено усърдни жреци.

И тогава се натъкнах на едно интересно съобщение, което Епебол бе оставил настрана, без да му обърне нужното внимание. Преди тридесет години Харакс — днес вече възрастен мъж, а тогава ревностен ексегет на нашия оракул — беше предупредил: някакъв роб, някой си Езоп, разправял навсякъде бунтовни приказки. В тях уж ставало дума само за животни; в действителност обаче тия приказки критикували боговете и техните земни представители.