Арнолт Бронен - Езоп

Тогава дойде един стражник и докладва, че натискът се усилва. Веднага след него пристигна началникът на стражата и каза, че едва смогвали вече да устояват. Запитах го видял ли е Езоп. Да, каза той, Езоп стоял сред тълпата. Сега вече знаех, че враговете на Делфи не ще се спрат пред нищо. Дадох заповед да се изгорят документите и се втурнах заедно със стражниците навън, към навалицата при портите.

От една страна, жреците бяха доста нервни. Знаеха, че не бива да бягат, преди архивата да бъде унищожена. А на най-страхливите се струвало, че унищожаването не върви достатъчно бързо. И те почнали да хвърлят насмолени факли сред купищата папируси и пергамент. Таванът бе мраморен, колкото и да се издигаше пламъкът, нямаше опасност. Но изведнъж духнал вятър и тласнал яркия пламък към мазните одежди на един от жреците. Той веднага се превърнал във факла. Заревал с цяло гърло за помощ, втурнал се към останалите, всички пламнали, почнали да дерат горящите парцали от подпалените си тела и със стенание да се въргалят конвулсивно по пода. Парцалите продължили да горят. Те подпалили високите дъбови лавици. Сухите дъски пламнали като борина и пламъкът като огромна огнена ръка на Хефест 149 149 Хефест — бог на огъня. се проточил през големия прозорец навън в нощта.

Бях прочел волята на бога в очите на ужасените люде още преди да се извърна, за да чуя пронизителния вой на огъня. Аполон принасяше в жертва храма си, за да даде закрила на своите жреци. Божественият пламък винаги има два езика. Единият от тях говори в защита на вярващите. Другият иска да се отмъсти на неверниците.

На песъчинките точният брой е на мене известен, в дълбините подморски познавам най-скритите бездни, глухите чуват гласа ми и разговор водя със неми, ето защо миризмата от твоите кухни големи стига сега и до мен: там над пещите в медни казани ври костенурчо месо, врат и телешки мръвки отбрани — гости лидийския цар е на свойта трапеза поканил!

С тая шега се започна. Крез, който все се мъчеше да тълкува и все се съмняваше в нашия пръв оракул, поиска да провери достоверността му чрез друг оракул. Ето защо на десетия ден на десетия месец той проводи десет пратеници от десет различни оракули. На стотния ден след заминаването си те трябваше да зададат там, дето се намираха, въпроса:

„Какво прави сега Крез?“

Въпросът на Крез ме накара да се усмихна, защото знаех лидийския календар; денят бе един от многобройните лидийски празници. Уредих освен това тъй, че въпросът — над който се усмихна и богът — да бъде зададен едва по обед.

Знаех, че царят ще има гости и знаех какви блюда се поднасяха обикновено на празничната царска трапеза. Тъй единствен оракулът на Делфи можа да каже на Крез точно какво бе правил и той беше смаян, че получи от най-далечния оракул вест, която бе най-близка до истината. Оттогава нататък Крез почна да пита — до втръсване. Но най-много искаше да знае едно: „Докога ще продължи моето господство?“ За нас отговорът бе прост: „Докато те победят“. Но тъй като на един Крез този отговор щеше да се види твърде обикновен, посъветвахме се с персийския си приятел. Той бе сатрапът Орет, който от няколко години пребиваваше като специален пратеник в Лидия и Елада — в действителност, разбира се, той ръководеше персийския шпионски център. Този хладнокръвен, умен и лукав мъж ни разказа: „Мидийците наричат Куруш «Мулето», защото майка му е била благородна мидийка, а пък баща му — най-обикновен персиец“. И така оставихме Пития да говори и разтълкувахме:

Муле когато се качи на трона мидийски, бягай тогава към Хермос ти, царю лидийски! Бягай, назад не поглеждай, защото тогава никаква смелост не ще те спасява!

Тъй на два пъти дадох заплашителни прорицания на Крез; защото богът беше враждебно настроен към човека, който все още продължаваше да държи като свой посланик злодея Езоп. Тъкмо затова той заслепи лидийците. Крез схвана превратно заплахата и изтълкува двете прорицания в подкрепа на своето господство. Силно възрадван, той изпрати дар за оракула, изпрати дори дар за цял Делфи — по два златни статера за всеки жрец и гражданин.

Богът ни заповяда да вземем парите. Защото богът не биваше да мълчи, сега той трябваше да издигне глас по-високо от всякога. Цяла година бяхме живели в палатки и в пещери. Но през всеки от дните за запитвания Пития бе говорила. И така, дори ония, които се съмняваха, нямаха вече възможност да се съмняват; самата светиня беше останала непокътната от пожара.