Арнолт Бронен - Езоп

— Тук чета, че и ти си написал почти същите думи, с които ни е предупредил Омир:

Просто не мога да се отделя. Това е най-хубавият, най-задълбоченият разговор, който съм водил някога, а също така — това разбирам едва сега — най-дългият. Започна, когато бях двадесетгодишен, сега съм на петдесет и пет. И ми се иска никога да не свърши.

Ксенофан обаче не подозираше тия мои желания. Той се бе приближил и бе прочел заедно с мен последните стихове.

— Бих желал и младите да го обичат като теб. Няма след него по-велик.

— В какво съзираш величието му?

— В правдивостта. За разлика от разводнените орфици 133 133 Орфици — поети, последователи на Орфей. и от мъглявото съзвездие на седемте мъдреци той е ясен, светъл, мисли самостоятелно. Още за него богът е бил, както аз го наричам „неподвижният двигател“. Още той е виждал пътя на хората тъй, както го виждам аз:

— Толкова повече ме учудва това, че Пизистрат го е приел в библиотеката си.

— Пизистрат няма време, а му липсва и съсредоточеност, за да чете. Разправих му, че Архилох е бил възторжен милитарист. И тогава Пизистрат веднага стана възторжен архилохист.

— Виждам, че тук можеш да влияеш благотворно.

— Докато ми хванат дирите; а това време едва ли е много далеч. Докато съм тук обаче, бих искал да сторя нещо за тебе. Засега няма да казвам на Пизистрат, но дай ми басните си, за да могат да те четат ония атиняни, които не са те чули.

— Няколко от тях записа Меандрий от Самос, на мен никога не ми е оставало време.

— Меандрий ще ги изопачи и замаже. Намери време, напиши ги, това е важно за всички ни.

— Но хората знаят приказките ми, разказват ги по пазарищата, край огнищата, по пиршествата.

— Знаят ги и не ги знаят. Виждат външността им и се радват, когато прозрат сърцевината. Лесно е обаче да се изопачи сърцевината, без да се докосне външността. Аз познавам хора, които са млади като мен и често съм виждал как изкривяват не очите, а сърцата им.

— Велико е това време, Езоп. По цялата земя човечеството се пробужда и иска да стори голямата крачка. В най-далечната земя на серите, тъй разказват търговците на коприна, се е явил един мъдрец, Лао-Це, по-могъщ от царете. В Индия троновете се клатят, а царските синове не искат повече да царуват. Дори и в мрачната Персия някакъв маг, наречен Зороастрос 134 134 Става дума за Заратустра. , приучава хората към доброта и към светлина. Когато избягах в Атина, мислех си, че ние елините ще тръгнем в крак с всички нови, големи сили на света, че ще решим с това победата за света. Ала с ужас, с трепет и понякога с отчаяние виждам как тъмните сили все повече и повече нарастват, как тровят младежта с безсмислени слова, с похотливи авантюри и със суеверие, което й допада. Преди сто години поетите са се подигравали на петобоеца, днес са принудени да му пеят блюдолизнически, сладкодумни оди.

— Защо си тъй огорчен, драги? Нали и двамата все пак сме живи.

— Повече трябва да живееш ти, Езоп, затова съм така настоятелен към теб. Дай ми басните си, утре, вдругиден, всеки ден по една.

— Ще се опитам да ги запиша, ще ти ги дам. Но Пизистрат ще ги изхвърли от библиотеката.

— В други библиотеки ще ги дадеш.

— Другите владетели не са по-добри от Пизистрат. Пък и какво ще стане, като умра?

— Синът ти ще бди над голямото ти наследство.

— Нямам син.

— И жена ли нямаш?

— Аз трябваше да живея като роб. Как можех да се оженя и да създавам деца?

— Но сега си свободен, велик, могъщ. Няма ли жена, която да те обича?

— Обичам една жена и тя ме обича. Ала я продадоха в Египет. Сам фараонът я пази.

— Ще избяга, ще дойде при теб, ще живее с теб. Тя ще бди за това, сътвореното от твоите мисли да продължи да живее неподправено в мислите на хората.

Усмихнах се. Ето какво може младостта: да изговаря гласно нещата, които зрелият човек едва се осмелява да помисли. Впрочем той беше прав: трябваше да отделям повече време за себе си. Прав бе и да не ме оставя на мира. Доведе ми един русокос момък на име Енос. Той ми заяви, че е готов да запише басните под моя диктовка. Работихме известно време. Всъщност излезе, че лицето му е по-красиво от почерка му.

Енос беше типичният млад атинянин от ония години: безгрижен, непостоянен, честолюбив, преди всичко обаче жаден за хубав и охолен живот. Отначало — тъй като превратно смяташе мощта и богатствата ми за по-големи — той направи опит да ме привърже по-здраво към себе си, изтъквайки пред мен чаровете на своето тяло. Това не ме привлече, защото ние, фригийците, не сме нито лидийци, нито атиняни. Тогава се опита да ме обвърже на политическото поприще. Очевидно бъбривият Ксенофан му беше разказал твърде много за мен. Енос ме покани да ида с него при приятелите му. И докато да се усетя, попаднах на едно пиршество, дето си бяха дали среща всички врагове на Пизистрат.