Арнолт Бронен - Езоп

Отговорих му, че и без това съм имал намерение да разгледам библиотеката. И че впрочем светът не е останал да чака на елинската библиотека. Че съм виждал в Мемфис и Саис библиотеки, съществуващи от хилядолетия. Че във Вавилон има библиотека колкото десет елински дворци. И че преди петдесет години в Ниневия заедно с града е била разрушена най-голямата и най-богатата библиотека в света: защото се е състояла от глинени плочки.

Пизистрат ме изгледа кисело; не обичаше да чува, че преди него и още по-малко, че наред с него съществуват велики и значителни неща. Хрумна ми: единствената изгода от положението ми сега беше, че понякога можех да казвам истината, без да ме тикнат незабавно в затвора. Враг, чужденец сред тоя свят на могъщи властници, аз се разхождах свободен; въпросът бе само докога.

Библиотеката се помещаваше в една скромна сграда на полянката край река Илисос; до нея бе мястото, предназначено за постройка на Зевсовия храм. Директор на библиотеката бе млад човек, някой си Ксенофан от Колофон 131 131 Ксенофан от Колофон — живял през VI век пр.н.е.; известен като философ — моралист. Написал много елегии, от които до днес са запазени само няколко откъслека. В тях личи омразата му против боговете и митовете на гърците. Смятал гръцката религия за суеверие, плод на невежеството. ; Пизистрат изобщо предпочиташе да назначава за свои чиновници по-млади хора. Ксенофан беше избягал от родината си, когато Колофон бе завладян от Крез, и щом позна в мен лидийския посланик, строгият поглед на сините му очи ме измери с укор. Неволно се усмихнах.

— Ти, драги мой — казах му аз, — си заменил една робия с друга.

— Да — отговори той, — но Колофон ще става все по-несвободен, а Атина — все по-свободна.

Рекох:

— Щом като вярваш в бъдното, тогава можеш да живееш навсякъде.

Той призна, че съм прав.

— Тъй моят дух ще се лута без покой, за да преброди цялата земя на елините.

Помолих го да ме остави сам и почнах да разглеждам най-големите съкровища на Елада. Ето го Омир от Хиос с неговите четиридесет и осем песни. Ето го и Хезиод, любителя на скитанията от Аскра до Беотия, с неговото „Родословие на боговете“, с неговите „Дела и дни“. Ето ги — на особена почит у Пизистрат, войнолюбците Калинос и Тиртей. Най-сетне един човек: Алкман от Сарди. Развълнуван чета стихотворението му, написано в дълбока старост, когато той, хоровият диригент, вече не смогвал да ръководи танците:

На великия Солон е посветено отделно помещение. Освен него там са и съвременните лирици — Сафо и Алкей, Симонид и Мимнерм; по-младите, естествено, липсват. И най-сетне оня, заради когото съм тук, оня, чиито стихове бяха първите, чути от мен, оня, когото Пизистрат сигурно едва след тежка борба е приел в тая сбирка: Архилох.

Сто години по-стар от мене, той ми е толкова близък, че мога да водя с него разговор.

— Какво би сторил ти, драги — питам го аз, — ако беше на мое място тук, в Атина? Какво ще кажеш за Пизистрат?

И ето, той вече се присмива:

— Какво ще кажеш за бляскавата му гвардия?

Ето какво казва той:

— А какво ще кажеш за гордите, богати атиняни, които наистина не са по-богати от банкерите в Сарди, но по-глупави, по-нагли?

Той казва:

— Прекрасен Архилох, името ти наистина издава, че си предвождал рота 132 132 Архос — командир; лохос — рота. , но стиховете ти се присмиват над войната и над нейната слава: