Арнолт Бронен - Езоп

Това беше Атина на Пизистрат. Всичко се бе разрасло там през дванадесетте години на тиранията, само благосъстоянието на дребните люде — не. На всички други беше помогнал той, само не на ония, които му бяха помогнали да се добере до властта. Виждах това по закърпените, но чисти хитони, по очите, преуморени от дългата работа, по големия брой престарели хора и по големия брой твърде млади люде, принудени да работят.

Стоях и слушах. Не разбирах думите, но разбирах смисъла на техните разговори, на всички разговори; защото всички разговори бяха всъщност само един разговор. Още в странноприемницата, дето живеех, бях чул какво вълнуваше толкова Атина. Сега го чувах отново. Ставаше въпрос за двадесетимата месенци 127 127 Жители на Месения — плодородна страна в съседство със Спарта. .

Подтискани, смукани и държани в робство над сто години от Спарта, най-сетне отчаяните месенци бяха вдигнали бунт, ала след кратки, тежки борби спартанците ги бяха смазали. Водачът на въстанието Аристомен успял да се отскубне заедно със своя отред от кръвожадната войска на спартанците. Само двадесетима останали от хиляда бойци; те успели да се доберат до границата на Арголида и замолили да им дадат политическо убежище. Аргивците наистина ги приели за известно време; ала сетне, от страх пред Спарта, прехвърлили двадесетимата в Ахайя. Ахайците пък ги отпратили в Коринт. Коринтяните ги прехвърлили в Мегара. Мегарците ги препратили в Атина.

Дотук всичко било въпрос на дипломатическо — политическа практика. Но сега тия двадесет души, изтормозени след няколкомесечно лутане, полуобезумели от преживените ужаси и смазани под заплахата от безпощадното гонение от страна на спартанците, били преведени от граничната стража през Атина към държавния затвор и народът за пръв път ги видял. И разбрал всичко. Видял, че това са хора, които не били сторили нищо лошо, а само искали да бъдат свободни, хора, които, изпаднали в крайна беда, са се борили честно и почтено; и същевременно видял подлостта, мерзостта на управниците, които не искали да обременяват с действителна политика онова, което те наричали политика. Народът поискал свобода за двадесетимата месенци.

Още в деня на пристигането си в Атина научих за тая разпра между народа и Пизистрат. И не се учудих: същата борба се води непрекъснато и навсякъде. Разликата се състоеше само в това, че този път аз не бях същият. Не беше необходимо вече да заставам на агората и да се мъча да привлека вниманието на хората. Не беше необходимо да се старая да прониквам бавно, предпазливо до техните сърца. Сега бях дошъл като посланик на една от най-могъщите държави в света, имах възложена строго определена мисия и Пизистрат, който бе уведомен от моя помощник Садиат за пристигането ми, трябваше да ме посрещне с всички почести. Вярно, че Крез не можеше да знае нищо за двадесетимата месенци. Аз обаче знаех, че мисията ми трябваше да обхване и техния въпрос; и затова знаех, че мога да ги спася — не чрез приказки, аргументи и басни, а чрез сила.

Садиат вече ме търсеше. Като всички лидийци той много обичаше да блести, да се кичи цял със злато, да лъщи, да изпъква. По този начин той поправяше грешките на природата, която го бе дарила с къси крака, крив нос и сплескано чело над малки очички. Той наистина привлече вниманието върху себе си, докато ме търсеше и се клатушкаше като паток по агората, а когато пристъпи към мен, неколцина от атиняните ме познаха. Те дотърчаха и ме зяпнаха.

— Здравей — каза един възстар майстор — грънчар, — нали ти, драги, си Езоп, който на времето, когато Пизистрат завзе крепостта, ни разказа приказката за коня и за елена?

— Аз съм, драги — отвърнах.

Лицата им се разведриха. Те се стълпиха около мен, сякаш можех да им помогна. И можех да им помогна, надявах се поне.

— На много амфори изписах тогава аз твоята приказка — каза грънчарят. — Ловецът, жребеца и елена… Изписах ги и мнозина атиняни имат по домовете си тия амфори. Въпросът е само дали, като пият от тях, се замислят над тия неща.

— Това е въпросът — рекох аз.

Те бъбреха и ме разпитваха, докато Садиат ми напомни, че Пизистрат ме очаквал и че вече било време да вървим. Тогава всички се развикаха да не забравям месенците.

— Аз няма да забравям месенците, а пък вие — коня — казах им аз.

Те се разсмяха и махаха след мен през цялото време, докато се изкачвах към крепостта заедно със своя помощник.

Ясно бе какво искаше Крез от елините: да се преосигури с договори, и то по възможност с всички елински държави. Първият му опит да постигне това чрез един посланик от Спарта беше излязъл безуспешен; държавите се опасяваха, че ще попаднат по тоя начин под хегемонията на Спарта и ще споделят след време съдбата на месенците. Тъй като съюзен договор със Спарта и без това съществуваше отдавна и тъй като напоследък Делфи беше получил богати дарове и въпреки гнева на Харакс беше изпратил няколко извънредно благосклонни предзнаменования на Сарди, Крез смяташе сега, че би могъл да поправи опита по съвсем друг начин и се бе спрял на мен, въпреки че аз се намирах в черния списък на Делфи.