Арнолт Бронен - Езоп

Идва заповедта от шефа: да се поднесе вечерята. Отправям се към горния край на огромната празнична трапеза, дето се е събрала цялата свита на шефа: главният роб, камериерът, домакинът, виночерпецът, надзорникът на колесниците. Донасят предястията — салати, маслини, студени бульони. Поликрат обявява главното ястие — великолепна, рядка риба, с месо, нежно като гръдта на млада пуйка, приготвена с превъзходни подправки — специален дар за царската трапеза от най-добрите самоски рибари.

Робите разделят на късчета великолепните риби пред Амазис и Крез, царете вкусват, поглеждат възхитени своя домакин: наистина само елините могат да готвят така! Поликрат дава знак на своя главен роб. Той тържествено посяга към ножа, за да разреже рибата на шефа. Царете дъвчат с апетит и гледат към чинията на домакина. Главният роб допира ножа до рибата.

Вик: ослепителен като малко слънце, пръстенът се изплъзва от разтворената риба!

Поликрат посяга натам като дете: неговият пръстен! (При това в края на краищата — Стикс ми е свидетел! — това беше моят пръстен!) Радва се като дете. Става, крещи, танцува.

— Аз съм рожба на щастието! Каквото сторя, носи щастие! Каквото намеря, носи щастие! Щастлив е Самос, че има такъв щастлив владетел!

Не откъсвам поглед от Амазис. Той е побледнял, все по-блед става. Тържествуващият вой на шефа никак не го трогва, напротив: изстудява го. Не може да яде повече. Бори се със себе си. Бори се с онова, което го окръжава, с приятелските си чувства към Елада, към веселия, безгрижен и лекомислен елинизъм, какъвто е принуден да го види. Египет остава по-силен. По-силни остават неговите опасения, неговото подозрение, суеверието му. Амазис блъсва шумно и ядно рибата пред себе си, шумно и задъхано се изправя.

Тържествуващият вой на Поликрат секва, той се втурва към египтянина:

— Какво става с твое величество?

Амазис безмълвно го гледа, устата му е стисната, езикът му — сякаш скован. Какво още да каже на един човек, когото боговете — неговите богове — са белязали тъй? Дава знак на робите си. Очите на Крез се разширяват, стават кръгли като на пеленаче. Египтяните се проточват във верига след Амазис — блестяща змия със златна глава, строга, мълчалива, безшумна.

Три часа по-късно видяхме как фенерите по върховете на мачтите им гаснеха един по един на южния хоризонт.

Аз съм малко момиче от бронз и лежа върху гроба на Мидас. И докато морето бучи, и връхлитат вълните пенливи, и докато порои от дъжд се изливат от облаци сиви, и докато реките текат, и дървета издигат върхари, и докато със ярки лъчи над полетата слънцето жари, и докато луната над мен тънка мрежа изплита от свила, все така ще лежа, ще тъжа върху тая надгробна могила, за да шепна на всеки дошъл, спрял безмълвно край мен да ме види: „Той умря, той е мъртъв сега… Той бе славен, добър… Той бе Мидас!“

Неволно си спомням все тая песен — Симонид я пя вчера на голямата прощална вечер, дадена в чест на цар Крез. Прощална песен бе тя и за мен. Виждал бях вече онзи паметник, онази мила девойка, то бе през един от фригийските походи; и сега най-сетне зная защо образът на Родопис ме разтърси така: същото лице, същият поглед, същата неувяхваща хубост, в която силата и красотата са съчетани в едно; и все пак — хубост, вяло отпусната върху гроб.

Седим в просторната дворцова зала, отрупана с блестящи трофеи от цял свят. На другия ден следобед Крез ще потегли обратно за своята страна: Доста зле е настроен към Поликрат, защото Лидия ще понесе лошите последици, ако Амазис отпадне като съюзник. Поликрат се старае да изглежда весел и безгрижен. За Амазис говори само като за „египетски чудак“. Вътрешно се изяжда, задето се е изложил. Познавам го, зная, че онова, което беше принуден да преглътне при Амазис, ще блъвне от него като от вулкан.

Културните дейци за последен път създават настроение. Поликрат доста неочаквано ги е уволнил до един. Те са си точили зъбите за повече и сега са разочаровани, тия просяци. Нямам нищо против музиката и поезията, но нима музикантите и поетите не следва да са щастливи, че изобщо ги слушат? Да те слушат, все пак е по-добре, отколкото да слушаш. А пък те се държат тъй, като че ли трябва отгоре и да ги даряваш. Кой дарява славея? Той трябва да се радва, ако не стане жертва на котарака.

Между гостите е и Харакс; поканих го на собствена отговорност, в края на краищата трябва да оправя отношенията си с него, ако не искам тоя бъбривец да раздрънка навсякъде как се изложих с двамата египтяни.