Арнолт Бронен - Езоп

Мисля си: „Защо пък на Харакс? Други майки в Самос имат по-хубави синове. Добре е само, дето оня негодник, фригиецът, тъй просташки се издаде сам. На косъм беше останало да му помогна да се добере до своята изгора.“

Казвам на Харакс:

— Не си тикай носа в тая работа. Тя се превърна вече в поверително държавно дело. Може да се стигне до разрив между нас и Амазис; и тогава една заложница би могла да ни бъде доста полезна.

„А особено полезни — мисля си аз — ще ни бъдат египтяните — истински или мними, — дето си ги събрал тук.“

Избирам си от тях двама, които ми се виждат най-подходящи, те се оказват и истински: бежанци, заплетени в някаква съмнителна сделка.

— Срещу тях ще получиш Езоп — обещавам на разочарования мърморещ старец. — Много скоро Поликрат няма да ми създава вече главоболия.

Надеждата, че ще получи тая жилава мръвка, възвръща жизнерадостта на похотливия старец.

Наредил съм от предпазливост да извикат Езоп в кабинета ми; моят роб ще го задържи там, докато се върна. Сега ние тримата се втурваме към източното пристанище. Слънцето се с издигнало отвесно над нас. И град, и пристанище са замрели. Пан е обжарил и омаломощил земята със своя зашеметяващ дъх.

Качваме се на една от стражевите лодки. Колко е добре сам да си власт; всички ти отдават чест, всички застават чинно, всеки свежда поглед — у никого и следа от подозрение; освен у самия мен.

Трите кораба на фараона, блеснали в позлатата си, се издигат пред нас от яркосинята вода. Лениво се полюшват лодките на египетската охрана. Пазачите поглеждат към нас, виждат стража, извръщат се. Стражата винаги е безукорна, а освен това, когато един самоски правителствен чиновник обикаля наоколо заедно с двама египтяни в стражева лодка, работата положително иде съвсем отгоре, така че по-добре е да не си завираш носа в нея. Най-спокойно гребем насам-натам из пристанището. Поглеждам към двореца; пълен покой. С няколко внезапни завоя се озоваваме при третия кораб откъм южната страна, там, дето никой не може да ни види. На кораба всичко остава спокойно, всички часови — наблюдатели стоят откъм северната страна, под сянката на вяло отпуснатите долни платна. Моите сръчни египтяни ми помагат да се изкача.

Вече сме под палубата. Познавам добре тия кораби, че нали самите ние в Самос сме ги строили. Отпред, вдясно, трябва да се намира голямата кабина.

Виждам я отново. Колко време е минало оттогава! Тя не се е променила. Дали съм се променил аз? Като че ли не ме познава. Нито е уплашена, както се надявах, нито е смаяна, както се опасявах, нищо. Поглежда ме равнодушно, малко отвисоко, може би с лека следа от още по-лека усмивка.

— Какво желаеш?

— Нима не ме познаваш? Навкратида? Харакс? Моите писма? (Страх ме е, че се пообърквам малко.) Моят копнеж?

— Може и да си идвал някога от името на Харакс, но сега ти нямаш нищо общо с Харакс. Харакс знае, че се намирам под закрилата на Демонакс.

(Демонакс? Името звучи зловещо. Зад него се крие мощ, от която мнозина се боят. Някои наши агенти изчезнаха, щом се спречкаха с Демонакс. Да не смята да плаши с това мен, един Меандрий? То ме кара — дори и в настоящото положение — да се усмихна.)

— Напира времето, египетска Елено. Виж в мое лице Парис.

(Нима тая лукава никаквица иска да се усмихне?)

— Аз дойдох. Дойдох, за да те отвлека. Цели десет години те обичам. Не остарях заради тебе. Не ми се присмивай, че вече не зная какво говоря Аз! Аз! Аз!

И се хвърлям отгоре й. Прекрасна, грижливо гледана плът. Зрелост на тялото — Зевс я е създал краткотрайна като зрелостта на черешата, ала у тая жена изкуството и характерът са я превърнали в дълготрайна като зрелостта на ябълката. Но какво държа в ръцете си аз?… Никаква съпротива, никаква душа. Хапя и шепна в уханното й ухо. Горя, богове, горя!

Двамата египтяни са до мен. В опиянението си съм забравил за тях. Трябваше да дойдат само ако жената окажеше съпротива. Ако чуят някакъв шум. Жената не бе оказала съпротива. Шума бях вдигнал аз. Стоя там, обладан от безсрамен страстен копнеж, ала те ме засрамват двойно повече, като се преструват и тримата, че не го забелязват.

Бързо отстъпвам назад, извръщам се към стената на кабината, двамата сграбчват прекрасната жена, сякаш е скъпоценен килим — копринено мека плът, пищна коса, която на слънчева светлина изглежда като слънце, а на лунна е тъмна като нощ. Никакъв звук, никакъв вопъл, никакъв стон. Какво носим по безлюдния кораб? Човешко същество или плячка?