Арнолт Бронен - Езоп

Трябва да смъкна някак тая жена от кораба на сушата. За целта ще ми помогне вълнението, което ще настъпи в пристанището, когато там влезе държавният кораб на Крез. За тоя миг ми е нужна лодка, един силен мъжага и един изпечен хитрец. Лодката и юначагата вече съм осигурил. Липсва ми още само хитрецът. Някой, който по възможност да има вид на египтянин, за да мога да го преоблека и да го изпратя под някакъв предлог при Родопис. Докато размишлявам — за съжаление не ми хрумва никой, — пристига робът — телохранител и ми предава заповед да се явя пред шефа.

Просто не вярвам на очите си: Езоп, който толкова дълго лежа в затвора заради своето непокорство, сега седи там и оживено бъбри нещо с Поликрат и двамата се смеят като добри приятели. Поздравявам учтиво. В края на краищата не съм се карал аз с фригиеца. Шефът ми обяснява:

— Утре моят приятел Езоп ще разкаже на високопоставените ми гости няколко от прочутите си басни. Но за да не разкаже — подлъган от вихрените музи — нещо, което не бива, ти ще запишеш онова, което иска да разкаже. Разбира се, той може да разкаже каквото си иска. Той е свободен; само че и аз искам да бъда свободен и да знам предварително какво ще разкаже той.

Езоп се усмихва с най-мръсната си усмивка и тръгва след мен към кабинета ми. Записвам каквото ми диктува. От време на време го поглеждам. Той се преструва, че е потънал напълно в мислите си, не ми обръща никакво внимание, казвам си: „Ще дойде време, когато ще се видиш принуден да ме зачиташ, кривошиецо!“ Но изведнъж, кълна се във великата Изида, виждам: та това е моят египтянин! Трябва само да му поокастря малко брадата, да стане малко по-тясна, и ето ти го готово фараоновско лице, при това мургавата кожа, тъмните очи, черната коса, прошарена тук-там със сиви косми: взимам този човек.

Почвам да преговарям с него. Той не ме и поглежда.

— На кораба на Родопис ли? Откъде знаеш това име?

— Меандрий знае много повече, драги човече, отколкото предполагаш.

Имам чувството, като че ли той ей сега ще се разтрепери. Е, опасността, че би могъл да избяга в Египет, е твърде нищожна. Та нали затова разполагаме с нашите юначаги, морските разбойници!

— Но аз не ще мога да напусна пристанището. Охраняват пристанището и пазят мен.

Успокоявам го. С Меандрий може да се излезе отвсякъде. Но как ще се вмъкне там, на кораба, това вече се предоставя на неговата хитрост. Необяснимо вълнение звучи в гласа му:

— Добре, разбирам, че трябва да открадна Родопис оттам. Тя ще бъде готова да дойде, защото иска да дойде в Самос, който за нея е почти като родина. Но когато стъпи тук, на тая земя, тя ще бъде свободна.

Не го разбирам. Какво иска да каже с това?

— Кой е свободен тук в Самос? Никой не е свободен. Но тя ще бъде щастлива в щастливия Самос, елинчанка сред елини, какво по-хубаво от това?

Лицето му почти посивява, гласът му става дрезгав, пръстите му неспокойно шарят по хитона, по колана му, по папирусовите рула на моето писалище.

— Защо не ми даде тази заповед сам Поликрат? Нали иска да я има той?

Прихвам да се смея — силно, опиянено, сигурен в победата си:

— Аз искам да я имам!

Изведнъж тоя тип ме хваща за гърлото, удря ме, тласка ме от креслото към стената — сякаш някаква буря е избухнала в самия него. Също тъй бързо той ме пуска, чувам само още задъханото му дишане, сетне изчезва.

Какво беше това?

Не го разбирам, нямам време да викам стражата, нямам за съжаление и свидетел — робът ми е изпратен по служба, нямам време. Трябва да отложа отмъщението си, а и плана си. Хрумва ми нещо. Какво беше казала Гилис, какво разправяше Харакс? Решавам да изпратя да ги викнат. Ще намеря предлог да ги разпитам.

Секретарят е човек, който трябва да върши десет неща едновременно. При Поликрат обикновено нещата са двадесет, кое от кое по-важни. Поликрат не знае милост, не знае и сън. Чувството, че използува другите до краен предел на силите им, му дава сила; то е неговата сила. Пиша; зазорява се. Пиша; слънцето изгрява. Пиша; тръбят фригийските рогове от стражевите кули: лидийската флота се появява край Микале.

Знамената се издигат. Моряците се катерят по мачтите и размахват светлите си шапки. Цял Самос бръмчи като кошер. Поликрат и Амазис се появяват на държавния вълнолом.

Величествено се приближава огромният, висок, сиво — чер царски кораб. Самосците реват, като че ли някой им плаща за това; пък и наистина им плащат. Корабът маневрира, за да влезе в пристанището. Музика. Химни и песни. Слънцето прежуря. Би трябвало да се побърза повече; неколцина старци са припаднали от жегата и от блъсканицата. Най-сетне той е тук — ниският, надебелял Крез. Бавно тръгват един до друг, в средата стройният, наистина расов Амазис — при това казват, че съвсем не бил от благороднически род, но аз не вярвам, — вляво огромният, широкоплещест Поликрат, вдясно силно задъханият, дребен дебеланко.