Арнолт Бронен - Езоп

— Аз мразя градушката.

— Какво общо има градушката с един владетел?

— Градушката е добра, докато избива гадините. Тиранията е добра, докато унищожава аристократите. След това не бива да продължава.

— Тиранията ли?

— Градушката.

(Ето на, той отново е прекалено гъвкав, а Поликрат — прекалено тромав. Докато шефът да си поеме дъх, за да го порази, тая пъргава фригийска свиня вече е на сигурно място в храстите. Харакс страхопочтително прошепва нещо на Поликрат. Тиранията не се радва на голяма популярност в Делфи. Всички благородници са против тиранията. Една смъртна присъда, издадена заради враждебност спрямо тиранията, би могла да превърне някакъв си мръсен роб в съмишленик на евпатридите. „Питай го за боговете“ — шепне Харакс.)

— Какво да го питам? — недоумява Поликрат.

Харакс страхопочтително се привежда напред и с мазния глас на опитен жрец казва:

— Във всички самоски храмове има доказателства за това, че тоя освободен роб богохулствува.

Поликрат:

— Вярваш ли в бога, който е създал човека?

Езоп:

— Вярвам в човека, който е създал бога.

Харакс само прошепва:

— Удряй!

И Поликрат удря. Реве, крещи, вилнее. Цялата му ярост, набрана през последните години, през последните дни, руква. Той сипе върху фригиеца най-отвратителните ругатни, най-непристойните хули. Безпощадно го обвинява във всякакви престъпления. С разпенена уста, с разтреперани устни извиква четиримата скитски началници. Те застават пред него, и четиримата истинско олицетворение на жестокостта — хладнокръвни, коварни, палачи, които започват да живеят едва тогава, когато жертвите им издъхват. Поликрат почти е изгубил способността да говори, само изграква още:

— На кръста тоя подлец, на кръста!

Никой — с изключение на мен, разбира се — не е забелязал, че почти едновременно с Езоп в залата беше влязъл и цар Крез. Внезапно той застава пред Езоп и препречва пътя на скитските палачи.

— Ти не можеш — казва той с непоколебимост, която напомня за по-славните му дни — да осъждаш на смърт един лидийски поданик.

Поликрат изтрива пяната от своята муцуна, преди да смогне да отговори:

— Езоп е самоски поданик!

— Беше — казва доста меко цар Крез — до преди един час. Тогава именно аз го направих посланик на царство Лидия при елините.

Весел ручей течал през горещата фригийска страна. Малко агънце, наистина очарователно със своята бяла, лъскава, здрава козина, пъргаво дотичало до брега му и почнало да пие. Пиело ненаситно; колкото било мъничко, толкова голяма била жаждата му. По-нагоре, там, дето ручейчето бликало от скалата, в него нагазил един вълк. Пъхнал намръщено муцуната си във водата и локнал няколко глътки; сетне видял агънцето.

Тозчас го засърбяло ненаситното гърло. „Още не съм закусвало“ — пламтяло гърлото. Свадливо почнал да вие вълкът.

— Хей, агне, какво ми мътиш водата, която пия?

Мъничко, беличко, разтреперано в своята домоткана вълнена дрешка, агънцето съвсем скромно рекло:

— Ах, уважаеми вълчо, но как е възможно това? Че нали ручеят тече, моля ти се, от теб към мен?

Ядосал се вълкът на отговора и още повече, задето бил правилен.

— Аха — изръмжал сърдито той, — сега вече гласът ти те издаде. Ти си оня подъл негодник, който ме наруга дръзко преди шест месеца!

Заблъскало се сърчицето на агънцето в ребрата му, видяло, че с него е свършено.

— Но, уважаеми вълчо — опитало се да се защити то, — тогава аз не съм било още родено!

Като всички вълци, вълкът не обичал да му възразяват.

— Какво ми разправяш надълго и широко! — ревнал той. — Щом не си било ти, значи, баща ти ме е обидил!

Спуснал се върху агънцето и го разкъсал.

Тъй никаква защита, никакви аргументи и никакви думи не помагат срещу ония, които са решили да вършат неправда.

Дойде ми на ум тая приказка, докато пресичах агората и наблюдавах трудолюбивите атиняни. Тъй многобройни, тъй жизнерадостни и тъй работливи бяха те. Облегнах се на една колона и се вгледах в лицата им. Наред с търговците, под тях и над тях, неуморно се трудеха работниците. Те строяха и чукаха, копаеха канали, сковаваха дюкянчета, павираха пътища, кърпеха, шиеха и моделираха в големите работилници, издигнати по ъглите на агората.

За мен няма нищо по-хубаво от това, да се взирам в едно такова работническо лице; там виждам разум, сръчност, виждам предварително отразено всичко, което неуморимите ръце оформят; след това виждам в строгите, сурови и характерни лица извисените храмове, смелите кораби, бялото брашно; и на първо място — вярата.