Арнолт Бронен - Езоп

Харакс настоява непременно да говори с Крез. Опитвам се да уредя това, то е донейде трудно; лидиецът току-що се е оттеглил в покоите си, за да преговаря с някаква тайнствена личност. Чакаме нетърпеливо, за съжаление отникъде не мога да изкопча кой е човекът, с когото Крез разговаря толкова дълго. Най-сетне ни допускат при него.

Делфи е сърдит на Крез. Когато присъединявал към държавата си малките острови, лидиецът е превърнал в пепелища няколко храма на Аполон. Той трябва бързо да ги възстанови и Харакс, който ще се намери доста натясно, ако отношенията с главния му клиент, Египет, пострадат, настоява доставките на желязо и бронз за възстановяването да се възложат нему. Крез по начало е готов да възстановява, иска да се сдобри с Делфи; но желязо и бронз той може да получи много по-евтино от своите рудници в Кария. Как го постига, не знам. Харакс е прочут с това, че принуждава своите работници да ядат собствените си изпражнения; може би Крез е измислил работници, които изобщо не ядат.

Упорита борба се повежда между двамата. Крез, който за празници и за държавнически посещения хвърля десетки таланти, без да му мигне окото, пести всеки обол, щом се касае за надници и цени. Освен това той, разбира се, иска да сложи ръка на всички рудници из по-малките острови. Познава Харакс, знае, че той доставя стока на всекиго, дори на врага — също и на Куруш, — стига да му се заплати добра цена. Ако Крез постави под свой контрол всички рудници, с това не само ще увеличи потенциала на въоръжението си, а и ще бъде сигурен, че Куруш ще се види принуден да намали своето въоръжение.

Харакс заплашва Крез с враждебността на Делфи, ако доставките за храмовете не бъдат възложени нему. Е, вярно, че Крез предпочита да няма врагове; но неприятелят Куруш му е далеч по-важен. Тъй че Харакс не стига до никакъв положителен резултат. Делфи ще получи голямо извънредно дарение от тлъсти лидийски говеда и фригийски свини, Харакс обаче — никаква поръчка.

Харакс мрази с упоритата омраза на старостта; впрочем той винаги си е бил стар. Казва:

— Крез ще се разкайва.

И добавя:

— Тия неща не ги е родила главата на лидиеца. Обзалагам се, че зад тях се крие Езоп. Често са ги виждали вече заедно.

Може би омразата превръща хората в ясновидци. Но къде се е дянал пак Езоп? Няма го между гостите. При това Поликрат изрично го покани. Обещал съм на Харакс, че ще получи фригиеца. Тъкмо сега е подходящият момент. Отиваме при шефа. Като съзира братчето на Сафо, неговото навъсено чело се смръщва; естествено много добре знае, че не го е канил. Виждам, че мълнията може да изтрещи всеки миг; облакът вече е натежал. Ето защо подхващам съвсем бодро:

— Големи новини, шефе. Знаеш ли защо Амазис си отиде така внезапно?

Шефът ме поглежда тъй, сякаш иска начаса да ме смаже. Точно такъв го искам.

— Ти си мислиш, че заради пръстена. Но не е така. Езоп се е опитал да отвлече най-любимата наложница на фараона Родопис. Ето каква е работата.

До този миг Поликрат не е носил скъпоценния пръстен. Повиква главния си роб, нарежда да му донесат пръстена, слага го на пръста си, оглежда с благоговение него, пръста, ръката си. Бурята още бушува в гърдите му, но сега вече той знае къде ще падне гърмът; зная го и аз.

Заповядва ми да докладвам. Разказвам историята, разбира се, без мен и Харакс, но иначе, общо взето, се придържам към истината. Впрочем с истината винаги се стига най-далеч, само трябва да знаеш кому и кога да я кажеш; по тоя начин се печели доверието дори на боговете. Поликрат ме изслушва до край. Изревава:

— Езоп!

Залата се вцепенява. Всички се оглеждат за Езоп. Напразно. Езоп го няма. Изпращат скитите. Никому не се разрешава да напусне двореца. Толкова тихо е, щото ми се струва, че долавям изтичането на пясъка в часовниците.

Най-сетне той идва. Съвсем безгрижен, надвисналата буря не го безпокои ни най-малко.

— Къде беше?

— Бях, както си ми заповядал, на агората, разправях на хората приказки.

— Аз те бях поканил тук, защо не дойде?

— Поканата е учтивост от твоя страна; да разказвам приказки, беше твоята заповед. Аз се покорявам най-напред на заповедта ти, преди да се осмеля да се отзова на учтивостта ти.

Колко гъвкав е тоя мръсен роб! Вече има на своя страна цял куп хора. Поликрат трябва да го изложи пред всички! Инак ще се измъкне пак.

— Значи, ти признаваш, че се съмняваш в мен?

Оня тип само кимва дръзко.

— Човек се съмнява само във враговете си — кипи Поликрат.