Арнолт Бронен - Езоп

Пизистрат почна да се колебае. Примамваше го стръвта със съюзния договор против Спарта. Имаше вероятност дори да освободи месенците. Архоните, които подлизурски се стараеха даже да се покашлят в хор с тирана, кимаха въодушевено при всяка сричка, която им подхвърляше Пизистрат. Вече смятах, че съм спечелил играта, че съм спасил месенците, когато се изправи главният от тримата делфийски ексегети. Делфи, както обикновено, бранеше спартанските интереси по-усърдно и от самата Спарта.

Случаят с двадесетимата месенци — тъй каза той — не бил въпрос, който следвало да се решава между Атина и Сарди. Решаването му било работа на всички елини, така че единствено и само Делфи имал думата по него.

Възразих. Изтъкнах, че Спарта винаги е водила сама войните си в Месения, че веднъж дори е отхвърлила едно застъпничество на оракула относно месенските жертви. Ако Спарта желае въпросът за месенците да се решава от всички елини, тогава би следвало да се разгледа целият въпрос за Месения; и тогава не само двадесетимата месенци, а и царете, еуфорите 130 130 Еуфори — петима души, избирани от народното събрание в Спарта и считани поради това за представители на целия народ. По-късно (V — IV в. пр.н.е.) те се изродили в олигархичен орган, защищаващ интересите на горните слоеве в Спарта. и стратезите на Спарта, а в края на краищата и Делфи би следвало да бъдат изправени пред панелински съд. Ето защо най-изгодно за всички страни е Пизистрат да пусне на свобода месенците.

Ексегетите не отстъпваха. Нещо повече — те не само предявяваха своя иск, а настояваха и за изпълнението му. Пизистрат трябвало да предаде двадесетимата месенци на Делфи.

Този внезапен обрат смая всички ни. В продължение на няколко мига смятах, че могъщият владетел на Атина ще се брани. Но коленете му се подкосиха, той махна уморено и равнодушно с ръка и напусна залата. Архонтите и по-низшите сановници го последваха. Останахме сами едни срещу други: тримата ексегети със строгите си старинни одежди, с високите си сиви шапки — горди, недостижими, нечовечни…

И аз. Отвърнах на погледите им и решен да приема тая борба, си тръгнах.

Живеел един рибар край някаква река и искал да улови по възможно най-лесен начин колкото може повече и колкото може по-хубави риби. Ето защо опънал мрежите си напряко през реката от единия до другия й бряг, а пред тях вързал на въже камък, който, блъскан от течението, бясно се удрял нагоре-надолу във водата. Изплашените риби побягвали, попадали в разпенената, размътена вода и сляпо налитали в мрежите.

Дошли хората, които живеели наоколо, и почнали да се карат на рибаря:

— Ей, ти си замърсил и размътил цялата река! Вече не можем нито да пием водата, нито да се мием с нея.

— Когато реката е бистра — рекъл рибарят, — аз гладувам. Мътна ли е сит съм. Радвайте се прочее, че не сте риби!

Това е фригийска приказка, ала много подхожда за един атинянин. Не виждах Пизистрат за пръв път, но го мразех като първия път.

Естествено знаех, че тоя човек е постигнал много. Той имаше заложби, имаше способности. Приятелите му хвалеха неговата любезност, ласкателите превъзнасяха образоваността и вкуса му. Аз се интересувах само от едно: какво правеше с властта онзи, който имаше власт? Оставяше ли да живеят скотски ония, които бяха родени като скотове, или пък се опитваше да ги направи хора? (Нещо повече от опит не е и възможно.)

Особено добре владееше Пизистрат едно от изкуствата на властта: да протака делата. Ето защо месенците си останаха в атинския държавен затвор, дето се отнасяха с тях добре и ги хранеха достатъчно. Когато делфийските ексегети напомнили и настояли да им бъдат предадени бегълците, Пизистрат приел съкрушен вид и ги уверил, че не зависело от него. Нима делфийският върховен жрец наистина искал от него нещо, което щяло да му създаде само неприятности? Ако Кобон му пишел в тоя смисъл, той веднага щял да изпрати месенците под стража в Делфи. Но нека дотогава не му се сърдели, ако действува предпазливо; във всеки случай бунтовниците щели да останат в затвора и нямало да могат да вършат повече поразии.

Помолих Пизистрат да ми даде възможност да поговоря с месенците. Това ми се разреши незабавно и най-великодушно. Ала когато отивах в затвора, все се случваше тъй, че или тъкмо главният ключар се беше запилял нанякъде, или пък нареждането отгоре още не беше пристигнало, така че винаги трябваше да се връщам. Струваше ми се важно да утеша тия клетници, а може би и да обсъдя с тях възможностите за освобождението им; затова опитах с подкуп. Но тъй съвършен бе апаратът на Пизистрат за протакане на делата, че все подкупвах хора, от които не зависеше нищо. В края на краищата тиранът ме покани при себе си и дяволито ме запита защо си давам парите за нещо, което ми било разрешено. Впрочем дори ако човек бил принуден да остане по-продължително, градът Атина бил достатъчно красив. И почна въодушевено да ми говори за своята библиотека, която току-що се обогатила с пет библосови свитъка от Архилох и чрез която той, Пизистрат, придал на Атина блясък, засенчващ целия останал свят.