Арнолт Бронен - Езоп

Крез и останалите царе се смръзнаха. Опасният отстъпи съвсем малко назад и измери Поликрат с поглед. Никога не забравих този поглед. В него имаше не само омраза. Това беше поглед на убиец, съзиращ още отсега гниещия и вонещ труп на убития. Беше поглед, изпълнен с онова гадене и презрение, с което победителят ритва настрана мъртвия си враг.

Поликрат се изплаши; той и без това винаги си беше повече нагъл, отколкото смел. Продължихме пътя си, след като Крез се опита да успокои с няколко думи опасния. Поликрат запита — и чух добре, че гласът му бе доста пресипнал:

— Кой беше тая гад?

Боязливо и тихо, Крез му отвърна:

— Това бе Орет, посланик на великия персийски цар Куруш. Запомни добре името!

(Сигурно Поликрат си е припомнил това име, когато десет години по-късно увисна на кръста; защото, изглежда, тъкмо тоя Орет го бе примамил в клопка, бе го пленил и го бе разпнал, докато йонийските наемници пели под вече безжизнените, почернели нозе на тирана следните подигравателни стихове:

Сама за себе си царската трапезария представляваше почти цял дворец. Тя очевидно бе пристроена около една много старинна сграда, триъгълен старолидийски храм с нееднакви страни; всяка от стените му беше по-висока от другата; покрив нямаше.

Влязохме в храма, за да извършим жертвоприношение, и видяхме, че там още работят; Крез, който се чудеше какво да прави с многото си злато, бе заповядал да облицоват стените със златни плочи. Двете по-малки стени, разположени под прав ъгъл една към друга, бяха вече готови. Голямата напречна стена още не бе облицована; майсторът — строител тъкмо се мъчеше да измери съвсем точно стената, защото, макар че Лидия имаше злато в излишък, той отговаряше с главата си — от която в излишък нямаше — за всяка изчезнала или ненужно поставена плочка.

— Докога ще се мотаеш и ще мериш тук, крастава камило! — наруга го сърдито Крез. — Десет пъти мериш и сметките ти все не излизат!

Майсторът почна да заеква, от страх едри капки пот избиха по тясното му чело. Крез се наслаждаваше на уплахата на нещастника и гордо погледна около себе си, докато обясняваше:

— При мен се работи точно и смислено. Разточителството — за боговете, скъперничеството — за хората!

А на майстора — строител каза студено:

— Ако до утре не си измерил точно стената, ще заповядам да те принесат в жертва тук, в тоя храм!

Майсторът цял се разтрепери. Извърнах поглед от тая печална картина. Но на дългокосия, на Питагор, дожаля за нещастния човечец. Той дръзко пристъпи напред — всичките тия културни дейци не изпитват подобаваща страхопочит към царете — и каза:

— Защо изобщо трябва да се мери? Че то е ясно колко плочки му трябват.

Крез зяпна от учудване. Поликрат гордо се огледа, сякаш самият той знаеше онова, което може би знаеше Питагор. Питагор заговори наставнически:

— Хетитите са построили този малък храм по египетски образец. В основата си той е правоъгълен триъгълник, трите стени представляват квадрати върху всяка една от страните му. Щом си облицовал двата малки квадрата, знаеш колко плочки ти трябват и за големия квадрат, той е точно толкова голям, колкото са двата малки квадрата, взети заедно.

И нарисува с една пръчица доказателството върху варовиковия пясък на пода.

Крез още повече се смая. Какво ли не знаеха тия елини! И тъй, още удивени от станалото, всички присъствуващи царе принесоха жертвите си и като доказателство за своята почит и удивление поканиха всички дългокоси, роби и акробати в песнопението да се наредят на царската трапеза; единствен аз трябваше да остана край стената при дворцовите роби.

Искам да разкажа веднага какво се случи сетне, защото от него се вижда, че човек трябва да знае мярка дори и в добрината и възхищението си.

Трапезарията бе много просторна, с изключително великолепие и украса. Навсякъде имаше скъпи златни вази, мраморни съдове и купи със скъпоценни камъни по тях. А подът лъщеше като огледало — изящен мрамор от Троада, толкова красив, че човек действително почти се боеше да стъпи на него.

Езоп се бе простудил доста. Изобщо — тъй казваше той, — откак работил в мините и във водопроводния тунел, дробовете му били доста слаби. И така, окашля се, устата му се напълни с храчки и почна да се оглежда къде да плюе. Но около себе си виждаше само царе и бради, останалите елини седяха на долния край на масата. Тогава, събрал всичките си храчки, той ги изплю в брадата на най-близкия цар — струва ми се, че беше царят на Пафлагония.