Арнолт Бронен - Езоп

Обиколихме гробницата с каляските и през това време коларите пееха някакъв лидийски траурен хорал. Измерихме пътя: обиколката на гробницата беше шест стадии. Никъде в Елада нямахме толкова висок строеж и с такива огромни размери.

— И въпреки това не бихме искали да го имаме — прошепна Езоп.

Бяхме доста изморени от четиридневното пътуване, когато пристигнахме в Сарди. Ето защо едва на следната сутрин забелязахме вълнението, обхванало целия град. Поликрат си беше въобразявал, че ще бъде най-високопоставеният гост на Крез. Ала той беше само един от гостите. Когато на другата сутрин наминах предварително в резиденцията, за да съобщя на церемониалмайстора за нашето пристигане, налетях на нашия стар, могъщ финансов приятел Памфеас. Той веднага ми разказа всички източни клюки.

Мидия, която на времето си толкова бе заплашвала Лидия, сега сама беше заплашена. Астиат синът на лидийския враг Киаксар, отдавна се бе обявил за приятел на лидийците, станал бе зет на Крез и сега беше довтасал разтреперан при своя роднина. Защото отскоро в Персия се беше възкачил на трона някой си Куруш 124 124 Касае се за прочутия персийски владетел Кир — 6 в. пр.н.е. , човек с невероятна енергия, който от една орда необуздани конници беше създал дисциплинирана страховита армия и заплашваше да плати сега на мидийците за всичко, с което си бяха създали навсякъде врагове през последните две поколения.

Поликрат беше дошъл със своите културни величия — с певци, рецитатори, лекари; а Крез беше събрал около себе си царе. Самостоятелните царе от Кападокия и Пафлагония, зависимите владетели на Киликия, Памфилия, Ликия и Ликаония, князете на Мизия и Пизидия; всички те бяха подплашени от събитията в Персия, всички подушваха в лицето на Куруш свой смъртен враг. Само една помощ, само една опора виждаха те за своето заплашено съществувание: могъщата, сита, богата Лидия, огромната войска на Крез, предвождана от пъргави, бойки, жестоки елини и подкрепяна от опасната флота на съюзните йонийски държави. Ето защо сега всички тия владетели гъмжаха из високата крепост край река Пактол, доволни, че се намираха с няколко десетки дни път по-далеч от персийската граница.

Поликрат естествено нямаше дори понятие за всичко това. Не виждах и причина да му го казвам; той също не ми казваше много неща, когато беше необходимо. И така, той пристигна при Крез със своята културна свита: със засияли очи над лъскавата си крокодилска кожа, опасен звяр във водата, ала безпомощна театрална маска на сушата — всеки би прозрял в него финия мошеник, освен тъкмо тоя Крез. Той забрави своите царе, забрави грижите си, забрави дори наистина опасния човек, с когото току-що бе разменял учтиви дипломатически фрази, спусна се към тия рапсоди, китароди и разни други „оди“ и ги прегърна, прегърна дори и мръсния песоглав фригиец!

— Моето щурче! — усмихна се той.

Явно си спомняше още оная смешка, с която хитрият измамник Езоп — уж! — беше изпросил от Крез да пощади самосците.

Е, Поликрат постигна така поне едно: за сериозна политика не можеше вече да става и дума и на преден план внезапно изпъкна не Куруш, Крез или Поликрат, а… Езоп. В това време онзи, опасният, за когото споменах вече, стоеше вън и нетърпеливо чакаше. Смяташе, че тия възрастни мъже, тия царе и князе няма да слушат цяла вечност един мръсен разказвач на приказки. Ала те го слушаха. Поликрат беше горд с него, толкова горд, като че ли самият той беше измислил приказките. На Езоп това беше безразлично. Той разказа една след друга тридесет приказки и щеше да разкаже четиридесет, ако главните роби не ни бяха приканили на трапезата.

И тъй, ние — единадесет владетели, включително князете и тираните, и единадесет културни дейци, като изключим единствения нормален човек, т.е. моята твърде малко зачитана особа — тръгнахме през голямото мраморно преддверие към царската трапезария. Начело както винаги вървеше Поликрат, горд със своята твърде младежка снага, с ръста и с красотата си; една крачка след него ситнеше въздебелият, късокрак Крез. Оня, опасният, пристъпи към него. Искаше да узнае кога би могъл да продължи преговорите си с Крез.

Поликрат не го познаваше. Оня не носеше никакви отличителни знаци, никакво злато, беше с ботуши до коленете, с дълъг крив меч, с висока червена шапка, приличаше на войник. Поликрат гневно го сряза:

— Какво се препречваш на пътя ми, сополанко такъв! Покланяй се или моят приятел, царят, ще те научи как се правят поклони!