Арнолт Бронен - Езоп

— Заминаваме за Сарди, при цар Крез.

При това аз познавах цялата преписка; можеше да ми намигне поне с едното око. Но той бе един високопоставен мошеник и нищо повече.

Тъй или инак, познавахме вече донейде Крез. Знаехме какво му правеше впечатление: първо — елини, и, второ — умни елини. Ето защо Поликрат се сети, първо, за Езоп и, второ — за Питагор. И двамата не бяха елини, а аз оспорвах и това, че са умни; но шефът си въобразяваше, че може да се перчи с тях. Езоп дойде; мислеше, че заминаваме за Египет. Но Питагор не дойде. Тъкмо прибирали някаква реколта, а освен това били заети да изчисляват съотношението между тоновете на китарата и числата. От тия неща — тъй твърдяха те — зависело човешкото щастие. Поликрат много държеше на щастието, преди всичко обаче на своето собствено щастие, и за това никак не го беше грижа за щастието на Питагор. Изпрати няколко скити. Те домъкнаха дългокосия мъдрец в градския дворец на Поликрат.

Едва ли имаше нещо, в което Езоп и Питагор да бъдат единодушни. Езоп снизходително се усмихваше на странните приумици на Питагор, а пък Питагор бърчеше твърде благородния си нос над често пъти нескопосано облечения и обикновено нефризиран Езоп; освен това Питагор се движеше изправен като върлина; а Езоп, колкото прям беше в речта си, толкова се огъваше, когато вървеше или седеше. Този път обаче, пред Поликрат, двамата бяха напълно единодушни. Отказаха да идат с Поликратовата свита в Сарди. Що се касаеше до Езоп, имах едно подозрение; може би той искаше да използува отсъствието на Поликрат, за да офейка в Египет, дето само Стикс го знае какво търсеше. А Питагор чисто и просто не искаше да замине; той се смяташе за свободен евпатрид и не желаеше да танцува в свитата на един тиран.

Поликрат се разяри. Крещеше и беснееше тъй, както никога дотогава не го бях чувал да крещи или да беснее. Двамата не трепнаха. Заповяда да ги затворят. На тях не им мигна окото. Остави ги да гладуват. Това не смути нито единия, нито другия. Искаше да заповяда да ги бичуват. Езоп се позова на закона, а Питагор — на бащата на боговете, тъй като и единият и другият не допускаха побоя над свободни граждани. Поликрат стигна до крайност. Закон и баща на боговете бил самият той; каза им: щял да осъди и двамата на смърт за неподчинение. Тогава Питагор започна да пее, а Езоп — замислено да си бърка в носа. Разбрал, че със смърт не може да ги уплаши, Поликрат млъкна. А Езоп, усмихнат, като същевременно въртеше между пръстите си топчета от онова, което бе извадил от носа си, му разказа следната приказка:

Голяма бъркотия царяла на земята. Северният вятър и южното слънце спорели кой от двамата е по-силен. Тогава видели някакъв пътник, който едва-едва си пробивал път през бушуващата буря.

— Победител ще бъде онзи — извикало слънцето, — който успее да смъкне дрехата от гърба на тоя човек! Тържествуващ се съгласил северният вятър. Засвирил с най-студените си пищялки. Човекът се загърнал по-плътно в дрехата си. Северният вятър почнал да вие както никога дотогава. Човекът извадил от торбата си палто и го облякъл. Северният вятър се обърнал с главата надолу и толкова силно задухал — мразовито, със страшен вой и със съкрушителна мощ, — че едва не се пукнал. Тогава човекът вдигнал и торбата и я нахлузил над косата, ушите и раменете си. А северният вятър с жално скимтене се отказал от състезанието. Влязло тогава в двубоя слънцето. Усмихнало се през облаците и човекът свалил торбата. Стоплило почвата и човекът прибрал в торбата палтото си. Засияло с цялата си сила от ведрото небе и човекът не издържал повече. Бързо съблякъл дрехите си и се хвърлил сред хладните вълни на морето.

Поликрат се усмихна. Засия така, сякаш бе слънце, пък и веднага го каза:

— Аз ще бъда слънцето!

И така, той покани двамата да му бъдат гости, почна да се забавлява с тях и им разказа за своето щастие и за щастието, което означава неговото щастие за щастието на всички. В края на краищата те наистина изявиха готовност да последват шефа и отидоха на държавния кораб, дето вече чакаха Ибик, Хипонакс, Анакреон, Симонид и лекарят Демокед. Всичко беше готово за заминаване, когато задуха северен вятър и този път северният вятър излезе по-силен от слънцето. Наложи се да чакаме още почти цяла седмица.

Тая седмица Поликрат използува посвоему. Хипонакс му беше разказал за великолепния царски пръстен на Крез. И Поликрат, разбира се, реши, че и той на всяка цена трябва да има такъв пръстен. Пръстенът трябваше да бъде от скъпоценна глипта, с конска глава — герба на Еакидите. Веднага казах: