Арнолт Бронен - Езоп

Нима Поликрат все още не е забелязал, че тоя тип е неблагонадежден? Че той, мръсният роб, мрази всеки порядъчен човек с чист хитон, благовонно намазана коса и полирани нокти на ръцете? Да му го кажа ли? Но все пак Египет… замълчавам си. Впрочем заговорва самият Езоп. Той не е смел, а само тъп; защото никой не може да бъде толкова смел. Казва:

— Ти искаш да станеш тиран, но не искаш да го направиш сам. Искаш самосци да викат: „Стани наш тиран!“ Спомни си за Солон. Той никога не стана тиран, но доживя до деветдесет и две години.

Поликрат почва да нервничи. Но гневът му се насочва към всички, само не към Езоп.

— Солон не беше владетел, а аз съм роден за владетел. Много противници останаха по пътя ми. Тяхната сила кипи в бедрата ми, чувствувам сърцата им в гръдта си, нуждая се от повече момчета и жени, отколкото който и да било друг смъртен. Ти не можеш да ми обясниш това. Езоп не отстъпва:

— Мога да ти го обясня. Прекалено много кръв има в мозъка ти. Затова мислиш: който не е убивал, не може да владее. Затова мислиш: трябва да има несправедливост, жестокост и робия. Затова мислиш: от десетима може да бъде благ може би само един. У владетеля винаги надделява суровостта.

Чудя се на Поликрат. Вместо да заповяда да бичуват и да изхвърлят тоя нагъл роб, той започва най-сериозно да спори с него. Отговаря му като на човек:

— Зная какво искаш. Искаш да освободя робите. Но кой друг би построил водопровода, ако не роби? Аз и благородните евпатриди не можем. Гражданите на Самос не искат; те искат само водата. А водопровод трябва да има. Значи, трябва да има и роби.

Езоп му възразява. Той смята, че Поликрат преди всичко трябва да се отнася с робите поне човешки.

— Не мога — казва доста разумният Поликрат. — Ако се отнасям с тях по-добре, ще работят по-малко. Не мога да се отнасям човешки с тях, защото самата им работа не е човешка. Но да се отнасям с тях така, както правя сега, имам право, тъй като самите божества ми внушиха мисълта за този водопровод. Нима на теб би ти хрумнала подобна идея?

Тоя Езоп е цял изтъкан от самонадеяност. Вместо да потъне в земята от срам, казва нещо, за което боговете положително ще го накажат:

— Мисли има и те се пораждат едновременно. Ние всички мислим общо. Ако водопроводът е бил необходим, знаел го е дори и най-мързеливият гражданин на Самос, който продава на агората. Не мисълта те отличава от другите, а само властта.

Сега вече Поликрат най-сетне се раздразва. Изчервява се, ядосва се, очите му блестят, блестят и плочките на ризницата му, челюстите му стават крокодилски, той крещи:

— Безумецо, само властта ли? А нима властта не е нещо свръхчовешко? Нима тя не е божествена?

— Не — казва спокойно Езоп, — тя стои под човешкото, животинска е. Човек я е наследил от животните.

Той не се оставя да го уплашат, въпреки че ревът се е надигнал вече до гърлото на Поликрат. Нима ще успее да вземе връх над тъй могъщия Поликрат? Той взима връх, продължава да говори, разказва:

Човекът дошъл на земята късно, защото отначало Зевс създал само животните. Тогава първи пчелите се развикали за цар. Зевс им дал царица. Жабите, които по онова време скитали навсякъде, видели това. Разквакали се и те с цели гърла към Зевс:

— Жабо, която си на небето, дай ни цар, та дано пооправи разпуснатите ни нрави!

По онова време бащата на боговете още се смеел. Направил така, че на земята паднал един голям пън. Цапнал пънът в блатото, разплискал водата наоколо си и вдигнал голям шум. Жабите се уплашили, изпокрили се и обещали на пъна, че ще се поправят.

Но след като пънът дълго време лежал в блатото, една жаба се осмелила да се доближи до него и съвсем лекичко го побутнала. Дървото се оставило да го побутнат и само се разклатило в блатото. Жабата победоносно изквакала и тозчас всички жаби и жабоци наизскачали от скривалищата си, затанцували около пъна, осрали го, опикали го и почнали да го хулят. Накрая те заквакали отново към небето:

— Жабо, която си на небето, та ти си ни дала един пън, искаме истински цар!

Този път вече царят на боговете не се засмял. Изпратил им една водна змия, която почнала да вилнее сред жабите. Напразно бягали те, беззащитните, от острите змийски зъби. Вече почти не се осмелявали да квакат. Щом като някой се наканел да се оплаче към небето, змията го изяждала. Последна надежда за жабите останал Хермес, единственият бог, който обичал да гази из блатата. Квакливците го замолили с вопли да се застъпи за тях пред върховния властник. Хермес се застъпил. И тогава от висините се чул гръмовен глас: