Арнолт Бронен - Езоп

— Може да го изработи само майсторът — златар Теодор.

Шефът нареди да повикат майстора и му даде своите разпореждания, защото беше уверен, че разбира достатъчно от всичко и че да би имал време, би го свършил дори по-добре. Във всеки случай, когато Теодор дойде със своите проекти, Поликрат разбра, че оня човек умее да прави тия неща далеч по-добре от него. Сега вече той му даде злато и особено красивия сардоникс, върху който трябваше да се изреже гербът. Видях, че златото беше много и скъпоценният камък — голям; нямах нищо против; отидох в работилницата на майстора и го подхванах.

— Ти получи материал за три пръстена — казах му аз, — ще направиш от него два. Тиранът не искаше да ти го каже направо и то трябва да остане тайна за вечни времена. Пръстените трябва да си приличат така, че самият ти да мислиш, че си направил само един.

Теодор почна да се кълне тържествено, че златото било твърде малко за два пръстена. Доказах му, че ще стигне, и той обеща да ме послуша. Дойде с двата пръстена, видях, че бяха изработени еднакво и бяха еднакво лъскави, взех онзи, който ми даде Теодор, и му заповядах да занесе другия на Поликрат. Моят скрих в едно тайно чекмедже в стаята си.

Естествено не мислех за себе си. В края на краищата един толкова скъп пръстен можеше някога да се изгуби, да бъде задигнат — тайно или насилствено; а тогава, тъй като Теодор беше много стар, никой нямаше да бъде в състояние да изработи нов, пак толкова изящен пръстен. Освен това понякога имаше спешни дела, които не можех да бавя, ако Поликрат отсъствуваше, а пък важните държавни документи са валидни само с неговия печат. Така че имах цял куп добри основания; и всички те бяха основанията на един честен, съвестен, грижлив секретар.

Поликрат се радваше като дете на своя пръстен. Макар че пръстенът беше тежък и притискаше пръстта му, той го носеше денем и нощем. И когато, тласкани през морето, нашите триери се насочиха към Смирна, всъщност се виждаше повече пръстенът, отколкото шефът. Бе ветровито, студено, опасност грозеше кораба. Дадох клетва да принеса богата жертва на Посейдон. (Само да не бяха толкова алчни жреците ни! Убеден съм, че Посейдон би се задоволил и с риба; Но жреците, с техните слаби жлъчки, предпочитат да ядат телешко месо и верующият трябва да го плаща.)

В Смирна ни посрещна Пиндар, когото познавахме още от Самос. Че нали сега почти всички някогашни свободни елински градове бяха вече лидийски; само Милет и Самос бяха останали самостоятелни. Пиндар бе довел доста внушителна колона от колесници с по четири колела; с тях се отправихме на изток, по широкия военен път.

Преминахме селището Тимбрара и стигнахме до езерото Гигес, дето към небето се издигаше гордостта на царството — гробницата на Алиат. Там трябваше да отиде всеки гост — чужденец, трябваше да принесе жертва и да засвидетелствува по този начин своето приятелство към Лидия. Пред нас се издигаше огромна постройка, по-висока от крепостната кула в Самос. В основата си тя беше от груб гранит, а нагоре — от гладък черно синкав мрамор. Запитахме какво има вътре; никой не знаеше, аз обаче бях чувал, че вътре имало само пясък и боклук. Изкачихме се по едно много стръмно стълбище и стигнахме до широкото плато, дето се издигаха пет високи колони. Всяка от тия колони бе строена със средства, дарени от различно съсловие в Лидия, и на всяка от тях можахме да прочетем, написано и с елински букви, какво е било дарението.

Предполагахме, разбира се, че най-голяма сума са подарили търговците; но те бяха събрали най-малка, въпреки че Лидия търгува доста и с твърде много страни. Освен тях дарение бяха направили военачалниците, занаятчиите и държавните чиновници. Всички те обаче бяха задминати от постижението на блудниците. Впрочем всички млади момичета в Лидия блудствуват. Правят го за пари и по този начин събират зестрата си. Вършат го дотогава, докато си намерят подходящ жених; и за него се омъжват.

Когато се озовахме отново долу, лидийският наместник, който беше дошъл с Пиндар, каза, че паметникът бил толкова висок, щото за човек било невъзможно да измери височината му; само боговете можели да го измерят; ето защо само жреците знаели точно колко е висок, но не доверявали това никому, дори и на царя. Тогава Питагор се изсмя. Каза, че веднага щял да измери височината му, и то отдолу, дето стои, без никакви ъгломери, с каквито разполагат вавилонците.

Лидийците на свой ред се изсмяха и казаха, че не вярват. Питагор погледна слънцето, сетне измери сянката си. Беше четвъртият час след изгрева и дължината на сянката отговаряше точно на ръста му. Тогава Питагор застана в средата на гробницата — тя беше осмоъгълна — и почна да мери оттам сянката й; излезе точно петстотин елински стъпки. И толкова висока, заяви с положителност той, била и огромната гробница. Лидийците се смаяха и веднага разказаха това на цар Крез в Сарди.