Арнолт Бронен - Езоп

Веднъж, като си излизах пак така с ругатни от службата за култовете, заговори ме някакъв елин, назова се Харакс, между другото управител на мините в Самос, но с главно занятие религиозен тълкувател на делфийския оракул за Йонийските острови и жрец на питийския Дионис. Запита ме защо се ядосвам и каза, че и той бил за човечността, особено що се отнасяло до робините. Тъй като освен това прояви интерес към известна парична сума, аз му услужих, срещу което той обеща да ме заведе при тридесет робини, избрани красавици, скрити в един храм на Кибела край Сипил; впрочем наложи се да му дам пари и за пропуск, както и за една охранителна група от самоски леко въоръжени войници, която да ни придружи, за в случай че се явят усложнения при „откупа“ на девойките.

Разбрах се много добре с Харакс и наехме десетима самосци, които тръгнаха с нас; впрочем, както се оказа по-късно, те не излязоха никакви самосци. Пристигнахме в Сипил в голяма жега и аз още отдалеч забелязах — за такива неща човек добива набито око, — че там имаше добра стока, твърде млади момичета, между десет и осемнайсет години. За съжаление обаче не ни разрешиха да се приближим повече. Жрицата ни препречи пътя заедно със служителките си — тя въртеше очи, служителките пищяха и не обръщаха внимание нито на среброто, нито на златото. На религиозния тълкувател, който положи усилия да я успокои на лидийски, тя разпенена заяви, че Кибела никога и в никакъв случай нямало да се откаже от тая жертва, че всички тия момичета били девици, каквито изобщо нямало в Лидия, и че Кибела била разрушила вече веднъж нейния храм заради неизпълнена жертва. Аз обаче не й повярвах. Виждаше ми се по-скоро, че тая жрица е мръсна дърта развратница и че просто няма търпение да дочака часа на жертвоприношението.

Освен това никога не бях чувал, че Кибела толкова много се радвала на девици и тя веднага ни го доказа. В нашата група имаше един, който съвсем не приличаше на войник; той непрекъснато се зазяпваше към окованите във вериги момичета, които седяха на земята зад прислужничките от храма. Изведнъж тоя тип се спусна като стрела. И преди някой да успее да го спре, той се озова сред момичетата. Вдигна едно от тях, прегръщаше го и го целуваше като луд, като същевременно се мъчеше трескаво да го освободи от веригите.

Ама че неприятност! Първо, за самия него, защото така той се издаде, че съвсем не е елин, а мръсен фригиец, значи пленник, роб! И, второ, разбира се, за жрицата, защото така сега всичките й момичета бяха осквернени.

Питийският религиозен тълкувател й обясни това и тя, дъртата развратница, цяла настръхнала от отровата на мъжемразството, ще не ще, трябваше да го разбере. Тъй получих тридесетте девойки срещу смешната цена от тридесет драхми, а войниците отведоха фригиеца, сега вече като негови пазачи. Казах им по-скоро на шега:

— Не му правете нищо, защото с една целувка той спаси тридесет девици!

Тогава не знаех още, че тоя момък е Езоп.

Все пак това беше някакво начало, макар че, като се има пред вид големият поход, тридесет робини не представляваха нищо. Но аз разбрах как трябва да се постъпва. Лидийците са лековерна паплач. Успеех ли да измисля какво и да било глупост за оня млад дръвник, може би щях да успея да купя цялата група за жертвоприношение, в която сега щяха да го тикнат моите лидийци. В края на краищата това ми се удаде; получих един дебел пергамент с червения подпис на Алиат, но робите трябваше да търся сам. Тъй изучих всички храмове в Сарди; за съжаление те бяха все по височините, а пък Сарди и есенните дни са доста горещи.

Почти бях изгубил надежда да открия моите роби, когато един късен следобед чух, че в храма на Тмолос щяло да се състои още едно жертвоприношение. Изкачих се запъхтян дотам и беше наистина крайно време, защото, като се озовах в двора пред храма, слънцето докосваше вече хоризонта. Подпомагани от неколцина майстори — касапи, храмовите служители бяха изтикали пленниците на западното стълбище на храма, там, дето скалата се спуска на триста стъпки отвесно надолу в пропастта Хермос.

Зад всеки пленник бе застанал по един лидиец и го държеше. Отпред пък към пленниците се приближаваше жрецът с жертвения нож. Те можеха да избират между ножа и пропастта. Стотината момци се взираха втренчено в тоя човек, който пресипнало мърмореше под нос някакви молитви се приближаваше към тях, като тътреше само стъпалата си; при това от начервените му устни потекоха разпенени лиги. Гледах ножа, който човекът бе вдигнал вече, за да се прицели в първата жертва. В тоя миг един от пленниците припадна, лидиецът се наведе над него и тогава видях, че в последната редица стои моят човек.