Арнолт Бронен - Езоп

Бавно се съвземал Езоп, не помръдвал, а и не чувствувал нищо, само виждал. Виждал вълците да пируват край труповете, виждал алчните лисици, виждал плъхове и невестулки, които го подушвали, а сетне, погнусени от това, че е жив, се шмугвали в гъсталака. Виждал как сърни и елени плахо си пробивали път през храстите и с огромни скокове побягвали през гората. Виждал самотните лъвове, негодуващи все повече и повече, загдето се разхищавала толкова много плът, представляваща инак отлична храна за тях:

И постоянно виждал вълчицата, която идвала при него; отначало изпитвал ужас, смятал я за враг, за чудовище, създадено на тоя свят единствено за да изяде него, беззащитния; сетне почнал да гледа на нея с тъпо безразличие; и още по-късно — да я чувствува близка. Накрая почнал мислено да призовава животното. Защото топлината на едрото вълчо тяло му се отразявала благотворно — като храна, като лек. Когато грамадното животно легнело до него; от космите на вълчата му козина, която отчасти покривала измършавелия гръб на Езоп, нагоре и надолу по гръбнака му минавал някакъв приятен гъдел.

Тъй лежал той — сред гората, сред дивите зверове, изложен на вятъра. Никому не можал да каже колко време лежал така. Защото той не бил човек в истинския смисъл на думата, числял се към най-долната прослойка от този вид; бил от ония, които до корема си живеят свой собствен живот, а оттам нагоре само наприличват на хора, за да могат да служат на по-високопоставените.

Дотогава той познавал само земята и камъните, сега опознал всичко, което е неразривно свързано със земята и с камъните — змиите, мишките, жабите, щурците, невестулките, таралежите, мухите, мравките. Той лежал сред тях, никое животно не се плашело от него, никое животно не го нападало. Змии пълзели по шията му, докосвали го с език, изсъсквали нещо неразбираемо и пак изчезвали. Гущери разговаряли с малки зелени жаби, катерички — с мишки; нощем чувал зловещия плясък от крилете на кукумявката, когато плашела пойните птици и крадяла яйцата им. Това бил — тъй мислел той, пък и какво ли ще мисли такъв като него — истинският живот.

Ала сред този истински живот Езоп все повече губел истинския си образ; защото били изтекли най-малко две седмици, откакто не бил ял и не бил пил нищо. Тогава по едно горещо пладне през гората минали войници от пръснатите военни части — двама хоплити от Самос, тежковъоръжени и изгорели от жегата. Търсели боровинки, сочни листа, млади връхчета от клоните на дърветата. И се натъкнали на неподвижния Езоп. Преобърнали го, а той едва смогнал да изпъшка.

— Да го доубием, за да не се мъчи — казал по-младият, — докато го отнесем в тая жега до най-близкия стан, ще пукне в ръцете ни.

По-възрастният поклатил отрицателно глава:

— Виж го хубаво, той ни разбра какво говорим. Може да е елин. Ще го пренесем нощес, тогава няма да умре.

И така, с много усилия, те примъкнали момъка, без да подозират дори, че той бил само някакъв си жалък фригийски роб. Стигнали най-сетне до стана на самосците край Синада и предали ранения на стратега Еак. Той ужасно ругал, защото не познавал изобщо момъка. Ала двамината не искали да пропадне трудът им и твърдели, че техният човек бил от обоза. Знаели, че Еак по начало не поглеждал хората от обоза.

Тъй Езоп попаднал в голямата болнична кола, измили го, превързали го, нахранили го. Проговорил, разбирал елински; когато го попитали, казал „да“.

Безкрайно дълго и много славно било възвръщането му към живота. В края на краищата Езоп стигнал дотам, че можел пак да се движи, да става, да върви. Само в гръбнака му останала някаква странна слабост. Другите му се смеели: изглеждал ту строен, ту гърбав. Тогава той почнал сам да играе ролята на шут — премятал се като черно джудже сред редиците на хоплитите, а бронзовите гиганти се превивали от смях. И когато пристигнали заедно с него на учебния плац под Тмолос край град Сарди, той бил спечелил любовта на всички.

Тъкмо тогава Еак го потърсил — трябвали му още неколцина пленници за голямото жертвоприношение по случай победата, определено да стане в деня на откриването на есенните Дионисии. Ала хоплитите не искали и да чуят. Те заудряли със своите мечове по щитовете си и викали гръмко:

— Стратего, той е наш!

Описва ли някой най-древните времена и най-далечните страни, обикновено казва: „Странно и чудновато е онова време“. Или: „Онази страна е населена с поети и баснописци“. А пък както излиза от по-нататъшната съдба на Езоп, дори и в наше време и в нашите страни липсва каквато и да било положителност и достоверност.