Талес вдигнал глава само за миг и без да престава да пише цифрите си, казал:
— Имаше един поет, казваше се Терпандър, а то ще рече „този, който носи радост на хората“; от него остана само името му и нито един стих.
Езоп тежко въздъхнал, а Талес продължил да го утешава:
— По-късно ще разбереш Архилох. Засега е достатъчно да запомниш само едно негово стихотворение. То е най-краткото и затова най-умното, което е написал; ето го:
Много знае лисицата, таралежът — само едно: най-важното.
Сега Езоп най-сетне разбрал, че за Талес е по-важно слънчевото затъмнение, отколкото поетите, и млъкнал.
Извил се по-студен вятър. На следния ден — а той бил седмият през последната третина на месец Таргелион 12 12 По нашия календар съответствува на май — юни.
— съзрели на север заснежени планински вериги. Сиво-синкавият цвят на ниските хълмове, разположени на североизток, свидетелствувал за изпаренията на някаква река.
Колата на Талес се движела по-бавно. Вляво, съвсем далечни и дребни, зърнали кулите на Птерия. Вдясно към небето се издигали стълбове дим — дебели, тлъсти, лакоми: там станували войските на мидийци и перси. Може би отсам реката имало прехвърлени вражески разузнавателни отреди? Във всеки случай по-благоразумно било да потърсят отново връзка с лидийската войска, която от непредпазливост били изгубили. И така, пред самата Птерия те се приближили отново към предните отреди.
Начело, както винаги вървели йонийците. Това били нашите момци, бодри, с лица, грейнали от мъжество и от жажда за смели подвизи. Очите им блестели като бронз, шлемовете им лъщели като хиляди слънца. Обучени били от спартански стратези; от тях знаели и маршовите песни, с които петдесет години преди това куцият учител Тиртей 13 13 Гръцки поет от остров Лезбос, живял в Спарта около средата на VII в. пр.н.е. — автор главно на елегии, но също така и на маршови песни, целящи да вдъхновят спартанските войници за подвизи на бойното поле.
приучил спартанците към правилата на военното обучение. Напред вървял запевач, който продължително и силно извиквал първия тон на строфата; останалите подхващали с поривиста радост песента:
Напред, синове на града край Еврота, напред, синове на геройска страна!
Със щит във левицата браним гърдите, със меч във десницата бием вразите,
пламти в нас животът — победи и слава печелим за нашта държава!
Наистина те не били спартанци и едва ли обичали навъсения, строг град в далечния запад. Ала тия песни се пеели леко; че нали все пак ги бил писал йониец. Тъй марширували те, бързо и бодро — цветуща младеж, няма друга такава в Азия. И толкова умели били в маршировката и в маневрирането, че докато да ги видят, вече изчезнали сред покритата с храсталаци вълниста местност, макар Талес все още да чувал тихия отзвук на песните им.
След тях вървели царските отреди на сардийците, нали си ги знаем — ниски, набити мъже, шумни и недодялани, истински отломъци от просто желязо, накачулени с чудовищни, жестоки, но не много ефикасни оръжия. Талес разправяше, че не видял нито очите, нито лицата им; между пролуките в железните шлемове на някои от тях се подавали краищата на черни бради. Те вдигали шум там, дето трябвало да кротуват, пъчели се там, дето трябвало да остават незабелязани, и дори когато спели, унищожавали всичко, което попадало под задниците им.
Сега стратегът Атис, който заедно с престолонаследника Крез предвождал Алиатовите войски, видял на каква беля налетели. Пред тях, на цели двадесет стадии покрай източния бряг на реката, се виждали неприятелските станове. Знамената потвърждавали донесенията на бегълците от кападокийската войска; към Киаксар се били присъединили вече върховният персийски пълководец Камбуджия и още малолетният му син Куруш; зависимият цар Мурсилис Кападокийски; владетелят на Киликия; Сиенезис; едно вавилонско поделение, водено от военачалника Лабинет. Срещу Алиат стояла силна, мощна, модерно въоръжена войска. Наистина той бил принесъл щедри жертви на боговете и предзнаменованията — тъй поне твърдели жреците — били благоприятни; при все това, когато обсъждал със сина си положението старият цар напълнил гащите.
Талес също бил там; целият съвет на пълководците се бил изкачил на хълма Агара, южно от Птерия, отдето можели да наблюдават добре всички неприятелски станове. Реката, широка около един стадий и по друго време плитка в по-голямата си част и прорязана от пясъчни наноси, бучала стихийно под тях; пролетта настъпила много късно и сега водата от разтопените снегове бушувала и клокочела.
Читать дальше