Арнолт Бронен - Езоп

Като река от пламъци се носела лидийската войска от Птерия към Ниное. Фригия била опустошена; сега тя наистина оправдавала името си — Изсушената. Талес естествено си имал неприятности с младия фригиец. Езоп не искал да чуе вече никакви утешения.

— Ти помогна на тия зверове! — било единственото, което успял да каже той.

Талес можел да му обещава надълго и нашироко каквото си ще, да му разправя, че престолонаследникът Крез щял да оправи всичко; Езоп хапел устни, впивал мръсни нокти в дланите си и мълчал.

Когато стигнали близо до Аморион, той ненадейно скочил от колата. Напразно викал след него Талес, напразно го гонил. Езоп изчезнал в горите. Талес съжалявал, че няма да може да помага повече на момъка — и тъкмо затова ми разказа цялата история, — но трябвало да бърза. Чакали го три триери с дървено масло, предназначени за Египет.

А Езоп потърсил най-напред мястото, дето против волята си трябвало да изостави своята майка и трупа на баща си, но го очаквала изненада; вместо пръснати и оглозгани от вълците кости той намерил там два гроба — малки каменни пирамидки, издигнати по фригийски обичай, а до тях — амфора; дори вино имало в нея. Значи, някой от стопанството на Диманд бил жив.

Естествено цялата страна гъмжала от войници, отдадени на грабеж; лидийците съвсем не бързали да се върнат в родината си, дето в най-добрия случай ги чакали нови военни учения и нови походи. Освен това по цялата страна все още скитал безстопанствен добитък, имало и дивеч, а някои колиби не били ограбени съвсем.

Ето защо Езоп продължил да се промъква предпазливо по-нататък, като търсел следи от огън и дим. Един ден открил каквото търсел: на Даскилската планина се издигал тъничък, сребрист стълбец дим. Това можели да бъдат само бежанци, защото лидийците палели своите огньове дръзко и неприкрито, насред поляните.

Ала Езоп не бил единственият, който забелязал тоя огън. Скоро чул пронизителни крясъци откъм планината. Нещо — звяр или човек — тичало с бясна скорост насреща му през гората от високостеблени дървета. Тъкмо когато го познал — той бил един от неговите приятели — роби — и стрелата вече изсъскала. С изцъклени очи, с неистовия писък на сърна, умираща в примка, със силно бликнала от гърдите кръв, улученият паднал върху приклекналия Езоп, покрил го цял.

Задъхани от жажда да убиват, двамата преследвачи бързо отминали. Те имали по-добра цел. Гонели някакво десетгодишно момиче.

Езоп бил бърз и пъргав, познавал всяка дупка, всеки храст по тия места. Изскочил светкавично изпод мъртвеца, стрелнал се с големи скокове през поляната, хванал малкото, онемяло от ужас момиче, метнал го на рамо, побягнал, сменяйки често посоката, и скочил сред най-гъстите шубраци.

Скочил точно пред третия лидиец. Той бил някакъв дребен началник, плячката се полагала нему, бил изкрещял вече на другите двама да се връщат. И сега той ударил Езоп с тъпия си меч през гръбнака. Момъкът се строполил на земята.

Лидиецът сграбчил припадналото дете. Цял потънал в кръв, Езоп лежал сгърчен в една малка яма, покрита с мъх. Лидиецът го оставил да си лежи. Достатъчно мъртъвци се валяли наоколо. Похитителят си тръгнал с Родопис; тя била хубава, може би щял да успее да я продаде.

По онова време във Фригия най-добре от всички били вълците. А струва ми се, че и сивите лисици не живеели зле. Недоволни били само лъвовете — те не ядат мърша; и затова били принудени да дебнат кравите, които жално мучали и триели втвърдените си вимета в стъблата на дърветата.

Езоп нямал и понятие за това. Лежал върху влажния, топъл мъх, гръбнакът му бил счупен, заобикаляли го само неясен здрач и силна воня. Защото наблизо гниел някой от неговите братя — роби.

Вълчите глутници се нахвърлили най-напред върху прясното месо и оглозгали тежко ранените. Сетне, като видели, че лисиците се присламчват към труповете, погнали тая шарена паплач и изкормили от полуразложените трупове сърцата, а също и дробовете и бъбреците. Нали са горските стражи — те вършели това не толкова от глад, колкото от чувство за дълг.

Между тях имало и една застаряла вълчица — добродушна, защото била сита, и почитана, защото била майка на четири малки вълчета. Тя си търсела спокойно леговище. И ямата, обрасла с мъх, още по-удобна затова, че в нея лежал Езоп, се сторила на вълчицата много подходяща. Денем мъхът бил хладен, а нощем Езоп все пак бил донякъде топъл. Преситена на човешко месо, тя не проявявала особено голям интерес към момъка; освен дето близостта му й била приятна. Защото миризмата на човека — жив или мъртъв — винаги е приятна за вълка. Тъй неподвижният гръб на неподвижния Езоп се превърнал в любимо леговище за вълчицата.