Арнолт Бронен - Езоп

Когато на първия ден на месец Хекатомбейон 14 14 Според нашия календар — юли — август. пристигнах в Сарди, цялата столица миришеше на печено човешко месо. Аз почитам всички богове, особено когато се намирам сред открито море, дето никога не знаеш през владението на кой бог тъкмо минаваш. Но все пак, струва ми се, че най-изтънчени носове имат боговете на елините, защото и най-красивата девица не може да мирише на кладата тъй, както мирише печеният вол на шиша. Защо тогава да се принасят в жертва хора? В това отношение ние, роботърговците, сме напълно единодушни с нашите велики богове.

Високо над Сарди се издига покритият с лозя Тмолос, чийто връх е увенчан с ярко белеещия се храм на Кибела — втората по големина сграда в цялото царство. Натам се изкачваха сега запъхтени всички сардийци, за да гледат как ще бъдат изклани тържествено още сто фригийски пленници.

Аз също така се изкачвах задъхан нататък и — наред с почитта, която се полага на тамошните богове — се ядосвах на тия церемонии. Само един богат народ като лидийския може да си позволи такова разхищение. Жертвите бяха все красиви, едри, внушителни момци, виждаше се великолепното им телосложение, защото преди жертвоприношението ги събличаха голи; и умираха, както подобава. А пък за всеки от тия момци аз бях готов да сложа на масата в храма цели пет мини и при все това щях да спечеля добре от сделката.

Тъй щеше да продължи още десет дни — те имаха над две хиляди пленници. След жертвоприношението жреците излязоха отпред на стъпалата пред храма, размахаха окървавените си ръце към ликуващия народ и закрещяха, че Кибела приела жертвите благосклонно. Сетне сардийците нададоха такъв рев, че едва не се задушиха от него, а разголените бедра на жените — защото всички вдигаха нагоре тънките си хитони — се измокриха и вонеше като при лов на херинги сетне всички се нахвърлиха едни върху други, по-дебелите се задържаха отгоре, и вкопчани така едни в други се свлякоха по стръмния склон към поляната, дето ставаха празненствата. Там ядоха и пиха и цяла нощ създаваха поколение; защото Алиат бе наредил да не се похваща никаква работа в продължение на десет дни.

Аз не съм мекушав, но съм роботърговец; и казвам — от живия човек може да се спечели повече, отколкото от мъртвия. Бях дошъл в Сарди, защото още преди три месеца в Хиос се беше разчуло, че от тази война ще има много пленници и че ще може да се закупят, тъй като престолонаследникът Крез казал пред хиоските производители и пред едрите земевладелци, че бил против жертвоприношението на хора. Сега трябваше да гледам с очите си как старият Алиат не дава пет пари за онова, което бе казал Крез, и как по тая причина изобщо не можеше да става и дума ние, роботърговците, да сключим някаква сделка.

Всъщност аз произхождам от грънчарски род и бях доставил на търговеца на зехтин Талес амфорите за дървено масло, в които то никога не гранясва. Имах работници — преселници, които работеха при мен, а като всеки друг имах и неколцина роби, каквито обикновено човек можеше да купи евтино през есента от пиратите. Нямаше много войни, а пък където ставаха войни, нямаше пленници.

Тъй беше, докато се появиха първите големи кораби, за които бяха необходими извънредно много гребци. Тъй беше, докато се появиха новите високи сгради, за които бяха необходими строителни работници. Тъй беше, докато се почна производството на повече стоки, за което бяха необходими множество търпеливи, покорни работници. Тъй беше, докато откриха железните находища в планините на Хиос, Лезбос и Самос, за които бяха необходими рудничари. Но не можеше повече така.

Самата нужда от роби не превръщаше още търговията с роби в реална сделка и почти всички смели пионери в полето на роботърговията заплатиха своя идеализъм с това, че сами се превърнаха в роби. Тъй като робите естествено не са истински хора, но — кой знае защо — мислят почти като нас, хората, ето защо гребците, оковани на своите пейки на тиерите 15 15 Големи кораби с три реда гребци. , предпочитаха да бягат в горите; ето защо робите — работници и онези от мините и от високите строежи предпочитаха да бягат в земеделските стопанства. А земевладелците от своя страна не ги връщаха, защото всеки се нуждаеше от работна ръка.

Това бе само едно от множеството противоречия. Защото и брашното поскъпваше все повече и повече, пък и от смокините можеше да бере само собственикът на смокиновите храсти, така че всъщност всеки, който искаше да яде нещо, трябваше да го заплаща; но с какво? Парите все още не бяха много познати, нито пък много обичани.