Арнолт Бронен - Езоп

Докато той декламираше това с тих глас, но с изразително кълчене на ръцете си — със себе си той водеше един китарод, който страхопочитателно го съпровождаше, — младежите се хилеха подигравателно. Повечето от тях сигурно имаха по-свестни любовници от един позастарял певец. Възнамерявах вече да се връщам при моите момичета, пък и за да поразредя навалицата, предложих да преминем в западния двор. Но тогава изскочи другият поет, Хипонакс от Ефес, и задекламира своите стихове:

Тия плоски стихове, чиста проба Хипонакс, естествено предизвикаха всеобщ смях. Най-високо се смееше Поликрат, който, изглежда, се радваше, че аз, неговият секретар, трябваше от немай-къде да се примиря с публичното си излагане. Щом забеляза, че моето предложение не бе възприето от най-висшето място, обади се още един от тия поети — кълна се в Стикс, бих искал да знам кой го беше поканил! — някой си Симонид от Аморгос. В репертоара си той имаше едно подигравателно стихотворение за жените, което траеше с часове.

и което гъмжеше от неприлични и мръсни сравнения:

Тъй дори и тоя Симонид има успех, а банкерите, припомняйки си за своите домашни радости, ръкопляскаха като пощурели. Да, а след него излезе някой си Анакреон, още съвсем млад, почти момче, но с изискани обноски, добър певец, който доста сръчно умееше да си съпровожда сам с китара. Без да пристъпва напред от мястото си, той изпя една кратка песен и веднага всички утихнаха:

Всички заръкопляскаха като обезумели и закрещяха:

— Още! Още!

Анакреон ги остави да го молят, съчетавайки умело скромността с лукавството. После с няколко мелодични такта въдвори тишина. Запя с пламенен копнеж:

Неговите стихове преобразиха момчетата. Досега те бяха танцували отпуснато и суетно, хвърляйки към зрителите пренебрежителни погледи: „На вас и толкова ви стига, нали и без това ни се възхищавате!“ Сега обаче у момците се пробуди личното. Разпалиха се. Стъпките им се стегнаха. Увличаха се един от друг. И внезапно започна един вихрен танц, който завърши с екстатично вцепенение. Банкерите се слисаха. Сластна тишина се спусна над просторния крепостен двор.

Един от младежите — мургав, строен момък — разпери ръце. Другите сграбчиха стегнатите му бедра, вдигнаха го нагоре. И като опиянен, той извика:

— Сега! Другари, братя, братовчеди! Да си припомним днес за Диокледа!

Когато момъкът изчезна сред другите, тридесетте заедно запяха:

С напрежение очаквах да видя „борбата за целувките“, макар да се чуваха гласове, които негодуваха, че това било под мъжкото достойнство. Ала за съжаление в този миг дойде главният роб на Поликрат и ми предаде заръката на шефа да изготвя списъка за даренията на банкерите. Учудих се, че Поликрат не ме вика лично и запитах къде е. Главният роб изчезна, без да ми отговори. Търсих навсякъде Поликрат, никой нищо не знаеше. Стана ми неловко. Такива внушителни тържества се празнуваха тук, а при самия апогей на веселието домакинът липсваше. Пък и никога не ми се нравеше, когато Поликрат вършеше или замисляше нещо, без да знам какво.

Съставях списъка, който следваше да се поднася на банкерите винаги, когато се намираха в деликатно положение. Сумите бяха доста високи, никой нямаше да се отърве с по-малко от два таланта, така че очаквахме да приберем в джобовете си двадесет и четири таланта, при условие че всички платяха наистина. Напразно разпитвах от време на време за шефа; за мен той остана в неизвестност. Сега вече беше свършила и вълнуващата борба за целувки, бяха преминали и девическите танци на менадите, а аз трябваше да пиша и да рисувам цифри; защото за своите дарения банкерите щяха да получат, разбира се, изящни разписки, украсени с много божествени благословии.