Арнолт Бронен - Езоп

Двете ми сестри, подплашени, както спели в меките си, благоуханни легла, бяха само по тънки, почти прозрачни нощни хитони. Нежните им бедра се виждаха при светлината на факлите, запалени в крепостта. Те безпомощно се щураха насам-натам, шепнеха задъхани, стенеха тихо, чувствуваха навярно, че долу имаше хиляди хора. Искали бяха да побягнат с наметалата си, войниците грубо бяха издърпали наметалата и двете още държаха кожените колани в треперещите си ръце. Факлите и копията все повече се приближаваха към тях. Те стояха под сводестата порта на пристройката, от двете стени на която се подаваха къси греди, за венците, посветени на боговете. Лаис беше по-сръчна. Направи от колана си примка, прехвърли закопчалката горе, през гредата, пъхна обърканата си от страх главица в примката и скочи. Коланът издържа — младият й живот бавно изчезна в последна тръпка.

Писъкът заседна в гърлото ми. Видях, че другите плачат, заплаках и аз. Казваха:

— Ние сме врагове на тиранията, но за момичетата ни е жал. Толкова млади да умрат!

И разплакани, но все със същото любопитство те гледаха как се обеси и несръчната Кало. Коланите бяха здрави и полунощният вятър леко полюшваше сестрите ми.

Когато най-сетне издъхнаха — а те бяха млади, гъвкави същества, така че това продължи доста време — Поликрат излезе, нито миг по-рано, разбира се, и започна да се преструва на страшно потресен. Наруга войниците и началниците им, заповяда да свалят грижливо телата и нареди да бъдат погребани тържествено. Той крачеше пръв след труповете и доста се изненада, когато аз, като брат, заех мястото си до него. Смяташе, че и аз съм между мъртвите. Над гроба ми подаде ръка и каза:

— Отсега нататък ние сме приятели!

Аз, естествено, угоднически кимнах.

На жреците, които искаха да протестират срещу тържественото погребение, той заяви пред всички:

— Младите дами не са самоубийци; те загинаха в злополука.

Отначало жреците недоволно ръмжаха. Но Харакс, който като чужденец искаше да се подмаже пред Поликрат, ги увеща; и тъй, нашето семейство бе наистина почти изтребено, семейната ни чест обаче — тържествено спасена.

И сетне, Пизидика. Тя бе отгледана заедно със сестрите ми, беше най-близка приятелка с Кало. Хвърли се върху гроба, плачеше и викаше да погребат и нея под земята при тях двете. Поликрат я вдигна, притегли я към себе си, изправи я на крака. Тя втренчи поглед в него тъй, сякаш никога не беше виждала човек; и сякаш сега, тъкмо в лицето на тоя Поликрат, трябваше да види първия човек. Не можех да й кажа: „Пази се!“

Тя не се пазеше. Залюби убиеца на приятелките си. Успях да изпратя предупреждение до родителите й. Баща й, градоначалник на Метимна, призова дъщеря си обратно в Крит. Дъщеря му разплакана го послуша. Раздялата разпалила любовта й до безумие. Скоро състоянието на сърцето й стигнало дотам, докъдето било необходимо за Поликрат. Той се озовал със своята флотилия от морски разбойници пред Метимна и поискал откуп. Градоначалникът му изпратил няколко красиви кучета заедно с най-сърдечните си поздрави. В отговор Поликрат му изпратил благодарствено писмо. Ала скрито под благодарственото писмо се намирало едно любовно писъмце за Пизидика.

През нощта Пизидика отплувала с лодка при флотилията. На възраст тя бе колкото Кало, шестнадесетгодишна. За нея Поликрат беше най-великото, най-красивото, най-доброто, което тая земя бе създала. Тя опила часовоя, който пазел пристанищната кула, и отворила входа на пристанището. Поликрат нахлул в Метимна, заграбил всичкото злато и сребро и отвел със себе си като роби всички млади мъже между двадесет и тридесет години.

През следната нощ Пизидика отишла да си получи наградата — и не могла дори да каже, че тая награда била несправедлива: пуснали предателката на борда, натикали я в един чувал с тежки камъни и я хвърлили в морето. Поликрат гледал. Гледал в морето. Гледал мехурите, които излизали с гъргорене на повърхността — последните следи на едно неописуемо отчаяние. По-късно той казваше, че чувствувал нужда да вижда как другите умират; може би затова и другите чувствуваха нужда да видят как умира той.

Самос е богат, но затова толкова по-скъпо е господството над Самос. Открай време над Самос са владели хилядата най-богати. Ако Поликрат иска да бъде по-могъщ от хилядата най-богати, той трябва преди всичко да бъде по-богат от тях. И още — трябва нагледно да покаже на самосците, че при него ще живеят по-добре и по-богато. Затова строи водопровода, който поглъща огромни суми. Тях той не може да събере от малкото обществени приходи. Не стигат и заемите, които прави от финансистите в Сарди. Морското разбойничество, упражнявано отначало само като спорт и за възбуждане на нервите, се превръща в необходим приходоизточник. (Да не забравя: то трябва да се превърне в приходоизточник и за мен.)