Арнолт Бронен - Езоп

Ние се стълпихме гъсто един до друг, имаше повече факли, отколкото обикновено можехме да виждаме Езоп, когато ни запита:

— Да ви разкажа ли нещо?

Отдъхнахме си и кимнахме, искахме да го чуем.

— Ще ви разкажа приказката за вълка и за кучето — каза той, — макар че ние не сме вълци, а ония не са кучета; макар че ние сме роби, а ония — свободни; все пак вие ще разберете какво искам да кажа, ще разберете къде е истината.

Веднъж жалък, изгладнял вълк срещнал някакво охранено куче.

— Друже — рекъл вълкът, — живот си живееш ти! Коремът ти е натъпкан като на пчела, докато аз, въпреки че съм силен, ще пукна от глад! Как успяваш да се подреждаш така?

— И ти можеш да се подредиш точно тъй — рекло му скромно кучето. — Трябва само да вършиш при моя господар същото, което правя аз.

— Говори! — казал вълкът, комуто потекли слюнки от челюстите.

— Всичко е съвсем просто — рекло кучето. — Трябва само да вардиш прага му и да внимаваш, особено нощем, за крадци. Успееш ли да спипаш някого от тия негодници, получаваш извънредна дажба. Господарят ти дава най-хубавите кокали от трапезата. Всеки от семейството ти подхвърля някое вкусно късче. За да не ти засяда залъкът, можеш да ядеш и зарзават — колкото си щеш!

— Разбира се, че искам — казал вълкът. — Да не мислиш, че толкова са ми домилели снегът и ледът в гората? Да си седиш под сигурен покрив и да си тъпчеш до насита стомаха — това положително не е много лошо. Идвам с тебе!

Отправили се доволни към стопанството. Ала по пътя вълкът погледнал врата на кучето и видял, че козината му там с проскубана.

— Какво ти е на врата, приятелче? — запитал той.

Кучето смутено почнало да усуква:

— А, нищо особено…

— Е, кажи де!

— За да си отварям очите хубаво, връзват ме, та денем да спя, а нощем да пазя.

— Ами ако ти се доще да идеш нанякъде, тогава какво?

— Днес веригата беше скъсана, инак, разбира се, не може.

Вълкът спрял.

— Тогава предпочитам да те оставя да плюскаш сам. Да седя вързан с верига за врата, това не е за мене работа.

Прихнахме да се смеем — ние, робите, ние, вълците, ние, непокорните; нашите вериги бяха само на краката.

Съзирам един образ, чувам стиховете на Архилох, докато Поликрат, седнал зад огромната си маса, ми предлага да постъпя при него на служба като таен писар. Отначало изобщо не мога да гледам твърде сериозно на това предложение отчасти защото виждам пред себе си Поликрат, убиеца на моя баща, отчасти защото още чувствувам устните на блудните момичета, с които прекарах снощи във вертепа на известната Гилис. Впрочем Поликрат отгатва мислите ми и това още отрано ми подсказва, че за в бъдеще трябва да мисля още по-скрито в негово присъствие.

— Демотел, твоят почитаем татко — казва той, — стори голяма грешка. Той започна преврата си по време, когато имаше всеобщо успокояване на духовете. Цар Крез по изключение ни беше оставил на мира, от Лидия и от Персия, поради блокадата, установена тогава за вестоносците, не идваха никакви тревожни слухове, а в Елада тъкмо се състояха Олимпийските игри. Такова време не е подходящо за установяване на тирания. Твоят уважаем татко всъщност се бе провалил още преди да вземе властта. Това, че сетне, когато трябваше да избия от ръката му меча, прерязах същевременно и неговото гърло, се дължи единствено на мекото желязо, от което бе изковано оръжието му. Никой никога не може да бъде достатъчно сигурен при избора на ковача си.

Любезно се усмихвам.

„Няма да седна да се карам с тоя опасен тип я!“ — мисля си аз.

Тоя разгулен, нагъл простак, седи сега насреща ми: с добре гледана външност, разглезен, суетен; русата му брада, накъдрена с твърде благовонно масло; тия сини, влажни очи, с които гледа всекиго тъй, сякаш е негов брат — близнак и най-сетне се е завърнал в дома си; тия лениви, тлъсти ръце, тъй коварно прикритите мускули, склонни към убийство. Не познавам другиго, който да ми е тъй омразен.

Още докато мъдрувам защо ли тоя лъскав крокодил се е обърнал тъкмо към мен, чувам вече и обяснението: