Арнолт Бронен - Езоп

— Как постигна това? — запитах Езоп.

— Казвам им, че съм им дал от лекарството. Те са твърде слаби, за да проявяват недоверие. Чувствуват нужда да вярват. Тогава сядам при тях и им разказвам някоя приказка.

И наистина болните бяха като деца; повече, отколкото отварата, поддържаше живота им очакването на оня миг, когато Езоп щеше да приклекне край тях, за да им разкаже някоя приказка. Никой не искаше да умре преди това, а след това вече никой не можеше.

И все пак, дали наистина беше добре, дето Езоп спасяваше тия хора? Трябваше да останем в този тунел още две години, цели две години без слънце и без прекрасния морски вятър; а кой знае какво щеше да дойде след двете години, може би имаше нещо още по-лошо; кой знае за какви ли мъки ги спасяваше?

Запитах Езоп. Езоп каза:

— Спасявам хората, защото се страхувам от самотата. Аз трябва да имам около себе си много хора, да виждам много очи, да чувам туптенето на много сърца. Този свят е на хората и от най-големите си висини до най-дълбоките си бездни е създаден за хората.

Исках да го питам още нещо, ала болните го викаха да иде при тях. Неколцина дори вече имаха сили да се шегуват.

— Разкажи ни нещо за лек — подхвърляха на смях те.

Езоп приклекна при тях. Мопс, комуто правеше удоволствие да се оплаква, пак се завайка:

— Защо трябва да боледуваме тъкмо ние, най-бедните измежду бедняците? Та ние положително нямаме вина за нашата болест!

— Не — отвърна Езоп, — виновни сме толкова, колкото е виновен и дъбът, че го отсичат.

— Е, видя ли? — каза Мопс и почна да се вайка отново.

— Виждам — рече Езоп, — че ще трябва да ви разкажа за дъба.

— Да! — закрещяха всички. — Разкажи ни за дъба!

Преди тридесет години на Пентеликон, на Химет и на Парнас все още имало огромни дъбови гори. Те изчезвали, все повече намалявали от година на година. Тогава последните дъбове размахали върхари, изпратили чрез тях укор към Зевс и се заоплаквали тъй:

— Без причина бяхме лишени по-рано от живота си; без причина сме принудени да издържаме повече от останалите растения ударите на брадвите!

Зевс гневно и грамовито отвърнал:

— В самите вас е причината за нещастието ви. Ако не бяхте създали дръжките за брадвите, ако не бяхте толкова полезни за дърводелците и за земеделците, никоя брадва нямаше да иска, нито пък да може да се забие във вас!

Те кимаха утвърдително, ала не разбираха напълно. Въпреки това приказката им помогна. Помогна и на мен. Езоп умееше да помогне на човека. По-ясен изглеждаше светът, всичко добиваше своя смисъл, когато той седеше при нас и разказваше. А и той ни се радваше. Достатъчно ли му беше това? Защо не ни изоставеше? Ние бяхме принудени да страдаме. Той не беше.

След известно време — не мога да кажа колко време беше изтекло — морът премина съвсем. Надзирателите отново станаха жестоки, робската стража ни натика пак в тесния тунел, чукахме и дълбаехме, потяхме се и кашляхме.

Веднъж неочаквано настана голяма суетня. Надзирателите се разтичаха, стражниците въведоха строг ред, неколцина, по чиито тела имаше прекалено много червени белези от бичовете, бяха забутани в най-тъмните ъгли на пещерата.

— Какво става? — запитахме ние най-приветливия от стражниците.

— Идва правителственият съветник Поликрат — прошепна той.

Значи, онзи, който бе измислил тунела! Изпитвах желание скалата да се провали и върху него, и върху мен.

Докараха го вътре на ниска каляска, пред него и зад него гъмжеше от звънтящи стражи. Той се изправи и наоколо му запалиха много факли. Погледна с лъчезарен поглед стражите си, погледна лъчезарно и нас. Очите му бяха много светли, блестящи, изглеждаше тъй, като че ли току-що бе пил вино, и то не съвсем малко. По-късно чух винаги изглеждал тъй.

Към него пристъпи със страхопочитание някакъв човек.

Казаха ми:

— Това е водопроводният строител Евпалин, който е дошъл от Коринт, за да построи тунела.

Поликрат похвали работата; били сме пробили досега три стадии, още четири стадии трябвало да пробием, за да излезем на светлина откъм западната страна на скалата. Но преди това тунелът навсякъде трябвало да се разшири и издигне — осем стъпки на ширина, осем стъпки на височина, а по средата да се прокара три стъпки широка вада за изворната вода.

Заедно с неколцина други стоях съвсем близо до Поликрат; и Езоп беше с нас. Бяхме в сянката на зида, зад който хвърляхме умрелите от мора, и в суетенето си стражниците не ни бяха забелязали, а сега не искаха да всяват повече бъркотия. Така можахме да чуем как Поликрат тихо и самодоволно запита: