Арнолт Бронен - Езоп

— Какво твърди тоя, че бил Езоп ли? Измамник е той! Езоп изглеждаше съвсем иначе! Езоп беше гърбав!

— Да — закрещяха сега мнозина, — ти не си Езоп! Езоп живее в Египет! Езоп е богат и щастлив! Ти наистина си измамник!

И ето че всички, дори и онези, които в началото искаха да приветствуват Езоп, почнаха да се съмняват. Посбутваха се, взираха се втренчено, мълчаха. Езоп отчаяно се бранеше от робската стража, която грубо го удряше по устата, щом се опиташе да проговори. Стоях до него, когато го изблъскаха с груби юмручни удари горе на вълнолома. Никога не съм виждал лице като лицето на Езоп в оня миг. От отчаяние устата му беше отпусната, очите му, потъмнели от разочарование, проблясваха, търсейки помощ, дори и широкото му чело сякаш се беше смалило. Не исках той да се озлобява срещу самосците. Казах му, извиках след него:

— Недей да виниш тях, и тях ги мамят, както и тебе! Та тук гъмжи от шпиони!

Тогава повалиха и мен.

Съвзех се напълно едва когато се намерихме пред огромната черна скала. Къде бяха останалите? Къде бяха нашите спътници? Отпред, на черната скала, имаше малка, още по-черна дупка. В нея ни вкарваха с камшични удари един след друг, блъскаха ни вътре тъй, както зидарят силом вкарва глина в пукнатините на зида. Пълзях напред, поемайки си с мъка дъх — нямаше въздух, нямаше светлина, а само някаква страшна блъсканица и непоносима воня. След дълго време, почти задушени, се намерихме натъпкани в някаква влажна пещера, дето мъждукаше слаба факла и всеки миг заплашваше да угасне. Някой говореше, долавях само шепот:

— През тая скала трябва да прокараме тунел за водопровода.

Пещерата беше естествена, в нея имаше място за няколкостотин души. Въздухът хлуеше отгоре през тънки процепи. Ако природата не се беше смилила над нас, бедните хорица, самоският строител никога нямаше да го стори. Щеше да ни кара само да пълзим, да ломим, да пробиваме и да мъкнем камънака — нищо повече. На това отгоре трябваше да складираме ломения камък в пещерата, така че тя от ден на ден ставаше по-малка и по-тясна. Положението ни беше ужасно. Трябваше да работим колкото се може по-бързо, за да излезем от тая скала отново на светлина, а трябваше да работим и колкото се може по-пестеливо, в колкото се може по-тесни забои, за да не засипем напълно с камънак единственото помещение, дето имаше въздух — нашия дом, нашето легло, нашата кухня. Защото нямаше да излезем навън, докато не свършим тунела. Двама от всеки трима души от нас, прокълнатите в тая влажна и душна пещера, никога вече не видяха деня, слънцето.

Работехме на четири смени, и най-силният не издържаше повече от шест часа. През останалото време лежахме и пъшкахме в пещерата. Веднъж дневно ни носеха храна — ечемичена каша с разводнено козе мляко, понякога мекици и прокиснало вино. Храната стигаше само на онзи, до когото имаше смъртник; дотогава, докато можеше да укрива смъртта на другаря си и да издържа вонята от неговото разлагане, той ядеше двойна дажба.

Първоначално всички бяхме като парализирани. Не знаехме нито кога е нощ, нито кога е ден, нито какви са часовете или седмиците. Не можехме да мерим времето и по работата си. Шест пъти подред работих все на едно и също място, а камъкът не се поддаваше. Скалата бе толкова твърда, че свределите и ломовете се изтъпяваха по десет пъти в една смяна. Надзирателите ги сменяха, ала при всяко заменяне имаше и бой: „Задето умишлено изтъпявате сечивата!“ Не знам какво правеха другите; предпочитах да изям боя, отколкото да забавям работата; чрез усилен труд заглушавах всичко в себе си, ако изобщо бе останало в мен още нещо за заглушаване; и чаках да се натъкна пак някъде на Езоп, защото нямах сили да го търся сред тая огромна купчина изтощени вонещи тела.

Видях го едва когато Тиб го замери с камък. А Тиб бе един от най-глупавите, които виняха Езоп, задето сме попаднали в тая пещера; един от най-лошите; и при това от мързеливите; обаче той имаше свои съмишленици, които се развикаха и тържествуващо закрещяха, когато камъкът удари Езоп тъкмо по чувствителния му гръбнак. Хвърлих се нататък, успях да видя още болката, изписана в големите очи на фригиеца, исках да поваля с пестник Тиб на земята. Ала Езоп ме спря, взе камъка, който бе паднал до него, дигна го високо в трептящата, мъждукаща светлина и ръката му потръпваше — почти изглеждаше, като че ли трепка само светлината.

— Благодаря ти! — каза Езоп на Тиб и погали камъка, който му бе причинил толкова силна болка, притисна го нежно под ръка и бръкна в устата си, за да извади оттам един триобол; даде го на слисания Тиб. — За съжаление нямам повече пари. Но мога да ти посоча едного, който ще те възнагради по-добре. Ето го там, надзирателя, той е богат и могъщ. Ако хвърлиш камък върху него, ще те възнагради царски.