Арнолт Бронен - Езоп

— Разбира се — казал той, — че взех среброто от подпорите, защото кой щеше да ми го плати? Среброто си беше мое и те бяха мои роби. Платил съм си данъците и ако държавата на атиняните иска от мен нещо повече, нека ме помирише отзад.

Ето така говорил пред управата на рудниците.

Нищо ново нямаше в това, че един предприемач на мини говореше тъй пред съветниците; новото обаче бе, че рудничарите се намираха горе, в крепостта Сунион. Затова дързостта на Дифил не хвана място. Не всички загинали рудничари бяха истински роби; неколцина от тях бяха осъдени по на пет или десет години и ако, разбира се, ги бяха преживели — щяха да бъдат отново свободни. Умъртвяването на тия хора, все едно дали предумишлено, или по невнимание, беше убийство. Ето защо управата на рудниците предаде делото на ареопага.

Сега вече работата стана по-сериозна, но все още не напълно сериозна. Какво толкова можеше да направи ареопагът! Филите, към които се числяха загиналите, трябваше да повдигнат обвинение; те не повдигнаха. Показанията на надзирателите ставаха все по-уклончиви, колкото повече се страхуваха, че Дифил може да се върне отново като господар в своите рудници. Спорехме, свивахме пестници и заплашвахме:

— Докато ние сме тук горе, тоя тип няма да се върне.

Той наистина не се върна; но не заради нашите заплашвания, а поради грешката, която направи. Повикал един ден своя банкер и се посъветвал с него как да прехвърли състоянието си на сигурно място в чужбина, най-добре в Самос. Банкерът бил раздал много пари в заеми с висока лихва. Внезапното искане на тия големи суми обратно от длъжниците привлякло вниманието на мнозина. Дифил бил декларирал, че притежава състояние само от двадесет таланта. Сега поразровили сериозно и открили, че той разполага със сто и шестдесет таланта, едно извънредно голямо богатство. Атинската държава винаги е била алчна, нуждаеше се от много пари. Ако осъдеха Дифил, можеха да конфискуват имуществото му.

Достатъчно често бях виждал атинските граждани, докато работех по строежите на агората. Съвсем не са много ония, които имат правото да се наричат граждани, може би двадесет до тридесет хиляди, но една третина от тях всекидневно се редят на опашка пред съдилищата, за да бъдат избрани за някаква съдийска длъжност. Тогава те получават няколко драхми и си придават важност за десеторно повече драхми. Когато се конфискуват големи суми, на всеки съдия се полага по нещо. Сто и шестдесет таланта, това са деветстотин и шестдесет хиляди драхми: от тях пада достатъчно и за съдиите.

И тъй, когато се яви пред ареопага, Дифил смяташе, че може би ще го осъдят за убийство, но парите му ще го спасят; стана тъкмо обратното. За безчестните му постъпки почти не се спомена. Толкова по-важен аргумент срещу него бяха парите му. Само за форма заседаваха два дни, защото гражданите — съдии нямаха интерес от кратки заседания. Сетне произнесоха присъдата, която всъщност бе предрешена: осъдиха Дифил да изпие чашата с отрова 116 116 Вид смъртно наказание. .

Той изпил чашата с отрова в градския затвор и пукнал сред страхотни ругатни. За съжаление множеството наши другари — рудничари, които бяха умрели по негова вина, не можаха да видят това. Ала останалите рудничари, които бяха живи и седяха сега в крепостта Сунион, почнаха да се държат тъй, като че не съществуваше вече никаква опасност и занапред в шахтите щяха да растат смокини и сливи. Езоп ги предупреждаваше. Те се смееха:

— Сигурно пак искаш да ни разкажеш някоя приказка!

Езоп огорчено отвърна:

— Искаше ви се това да са приказки. Аз исках да ви помогна само да поразмислите.

— Не искаме нито да ни помагат да мислим — рекоха му ония, — нито да мислят, че ни помагат!

След това се завърнаха обратно по своите рудници и смирено зачакаха да дойдат надзирателите им.

Ние, останалите в крепостта Сунион, не бяхме вече много и броят ни всекидневно намаляваше. Долу в някои рудници вече работеха, а към нас не проявяваха никакъв интерес, сякаш бяхме престанали да съществуваме. Някак зловещо беше това, бихме предпочели всяка борба. Сетне видяхме да се задават много кораби и да спират долу, край брега. Отдъхнахме си: най-сетне започва борбата. Измамихме се отново. Някакъв любезен човек с дяволити очички се изкатери потен нагоре по планината и добродушно запита:

— Колко души сте?

Ухилихме му се подигравателно:

— Че преброй ни, ние не можем да броим.

Мислехме си: само да посмее сега да ни брои, ще го набием и ще го изтъркаляме надолу по планината. Навярно — тъй си мислехме ние — иска да знае броя ни, за да насъска срещу нас съответно число хоплити.