Арнолт Бронен - Езоп

Пристъпих към Езоп, за да го прегърна. Той беше улучил подходящия миг, нему дължахме щастието си. Казах това на другите, всички дойдоха след мен, за да благодарят на Езоп и те.

Ала Езоп се отдръпна. Не искаше да му благодарят, нито да го прегръщат. Само посочи на юг. Там, като черна сянка пред яркото слънце, се открояваше крепостта Сунион. Оттам горе ни дебнеха хоплити и скитски стражници. Неколцина казаха:

— Нищо няма да ни сторят.

А Езоп:

— Достатъчно са ни мачкали по-рано.

Другите:

— Пак ще ни мачкат!

Езоп:

— Само ако и ние правим като змията.

И тогава всички ние поискахме да узнаем какво е правила змията.

Предупреди ни Езоп да не правим като змията:

В най-древни времена змията не хапела. Обаче щом я видели, хората я тъпчели и мачкали. Тогава змията пропълзяла с вопъл при Зевс и му се оплакала. Зевс я прогонил:

— Ако беше ухапала първия, който те е настъпил, втори нямаше вече да се опита да те настъпва!

Смяхме се на глупавата змия, пеехме и танцувахме, подскачах дори и аз с моите вериги. Смееше се и Езоп, не с нас, а на нас. Запитах го:

— Защо ми се смееш?

Той каза:

— Мислите ли, че ония там горе ще ни оставят да пеем и да танцуваме?

Ударих се по гърдите:

— Ние сме повече от тях. Няма да посмеят да ни нападнат. Пък в края на краищата нали трябва да разберем нещо от свободата си! Нима не бива да се порадваме няколко мига?

Големите очи на Езоп пламнаха:

— Всеки от нас е дошъл с радост и чрез радост на тоя свят. Винаги съм искал, да нося на хората само радост. Но пред радостта винаги е стояла борбата. Мислите ли, че при животните е иначе?

— Разкажи ни за животните! — рекох аз. — Животните са съществували на света още преди хората. Който е дошъл по-късно, трябва да се учи от предшественика си.

Засмя се Езоп и кимна. Вдигнахме го на една висока скала. Стълпихме се наоколо и заслушахме. Езоп поде:

Мирна и спокойна била гората. Никое животно не преследвало друго и всяко се радвало на живота. Доволна се разхождала лисицата през царевицата. И ето че изведнъж съзряла един глиган, застанал до някакво дърво. Той усърдно си острел зъбите. Смаяла се лисицата:

— Защо си остриш зъбите? Всичко е мирно и спокойно, никой не те заплашва.

А глиганът й казал:

— Заплаши ли ме опасност, няма да имам време да си остря зъбите. Трябва да ги приготвя за борба още преди самата борба.

Спогледахме се. Борба ли? Никой не ни беше учил да се бием. Наоколо се търкаляха няколко леки оръжия. Но ония там горе имаха тежки железни копия, имаха стрели, с които можеха да улучват смъртоносно на два стадия разстояние, имаха щитове и брони. Срещу това ние бяхме безсилни. Размахвахме ръце и бъбрехме нестройно, говорехме един през друг — и петте хиляди души едновременно. Никой не поглеждаше към крепостта Сунион. Гледаше натам само Езоп от своята скала.

Сетне той вдигна ръка и ние се смръзнахме. Откъм крепостта Сунион се спускаше с металически звън отред хоплити, трябва да бяха около стотина души; край тях яздеха скитски стрелци с лъкове. Опулихме се. Аз и най-близките до мен се сплотихме около Езоп, всички останали обаче подплашени се разбягаха безредно.

Изведнъж железните воини се намериха сред нас, избиха десетки, помъкнаха за веригите други десетки със себе си като заложници. Бях като замаян. Сетне от гърлата ни се откъсна чудовищен, безсилен вик на ужас. Чухме го как заглъхна в планинските пазви. А същевременно горе, в крепостта Сунион, ехтеше думкането на победните тимпани.

Стояхме край двадесет нови трупа. Стотици ранени се обливаха в кръв и виеха от болка.

— Изгубени сме — пъшкаха мнозина.

Други, които не бяха оковани във вериги, почнаха да дават съвети:

— Да се върнем обратно в рудниците!

Сърцето ми биеше до спукване, горчив беше тоя ден! Горчива беше смъртта дори и за оня, който бе водил най-жалко съществувание. Неколцина се нахвърлиха върху Езоп:

— Ти, песоглавецо, ти ни надроби тая попара!

Пристъпих напред, защитих го, чувствувах, че само у него има сила, която може да ни помогне, вярвах в него.

Той стоеше спокоен. Властният му поглед ги усмири. Глъчката стихна.

— Аз — каза Езоп — не съм стрелец, не съм копиеносец, не съм хоплит. Само едно мога: да ви дам оръжията, от които се нуждаете.

Те заръмжаха недоволно и засвиркаха с уста. Не искаха изобщо да чуват за оръжия. Искаха да победят, защото бяха повече, защото имаха право, защото животът им бе длъжник. Вълни от „да“ и „не“ заливаха голите поля между зиналите шахти. Сетне внезапно взе връх „да“-то. От кипналите краища шеметно се понесе вик към здравата, скупчена среда: