Арнолт Бронен - Езоп

Недоумявахме защо ни разправя това — та при нас всъщност не беше кой знае колко по-добре. Но той каза, че ние все пак сме имали работно облекло, а и соматофилаките не слизали с камшиците си в шахтите, така че все пак у нас под земята било по-човечно, отколкото в Египет.

Не посмяхме да отговорим, само се въргаляхме неспокойно върху дъсчените си нарове. Навсякъде имаше вериги и едничката сила, която още чувствувах в себе си, бе отчаянието. Тя водеше към смъртта. Но аз съвсем не бях живял още! Още не бях разполагал с пари, за да си купя жена, нямах деца, които да радват един ден старостта ми, нямах дом, в който да се подслоня, нито градинка, дето да си почина.

Тогава сред непрогледния мрак заговори човекът, когото бяхме очаквали. Заговори Езоп:

— Надзирателю, камшикът не е единственият ужас за нас, робите. Не ти говоря за минните газове, каквито няма в златните рудници. Вие не искате да вземете мерки, за да ни предпазите от тях, защото вярвате, че Хадес изпращал отровата си срещу нас. Но аз говоря за десетимата рудокопачи, затрупани миналата седмица в лявата главна шахта. Толкова много хора надзирателите не биха могли да избият с камшиците си.

Надзирателят запали лампата си и сръга дежурния пазач, който беше задрямал:

— Кой говори сега? Намери ми онзи, който говори!

Езоп понечи да скочи и да се обади, аз обаче го задържах с всички сили върху дъските. Щяха да го бичуват до смърт — него, който ни беше така необходим.

— Никой няма да се обади — прошепнах на ухото му аз.

— Ще бичуват всички ни, докато ме открият — прошепна ми в отговор Езоп.

Тръснах отрицателно глава. Знаех, че не могат да го сторят, защото това би означавало да се намали добивът: повече наказания — да, но в никакъв случай по-малко сребро. Дифил си имаше свои собствени закони.

Соматофилакът започна сънливо да се тътри от нар на нар и да буди с юмруци спящите; защото всеки се преструваше на заспал и изненадан. Никой нищо не знаеше, никой нищо не беше чул; колкото и да бяхме изморени и смазани, все пак изпитвахме някаква детинска радост да разиграваме тоя тип, който имаше толкова власт над нас. Надзирателят ругаеше, ревеше, заканваше се; но с какво ли можеше да ни уплаши? Бяхме наказвани вече толкова, че никакво наказание не ни плашеше.

На следния ден Езоп чул някакво спречкване между Дифил и втория надзирател. Навсякъде в напречните шахти имаше подпори от руда; те носеха надвисналите пластове. Естествено в тия подпори имаше още много скъпоценно сребро. Но тъй като те представляваха единствената и без това твърде недостатъчна закрила за рудничарите, изнасяха ги едва когато шахтата се напускаше окончателно. Дифил нямал търпение да чака толкова много. Той заповядал на надзирателите да увеличат на осем стъпки разстоянието между подпорите, което досега беше шест стъпки. Така се бе сринала старата шахта. Сега искал да заповяда да не се правят подпорите толкова дебели; и по-тънки били достатъчни.

Надзирателят почна да го предупреждава; казал му, че има смут между рудокопачите. Дифил се изсмял:

— Та нима може да им се случи нещо по-добро от това да пукнат?

А срещу среброто от една-единствена подпора той можел да получи десет нови роба; значи, за него работата била изгодна.

Ние мърморехме и ръмжахме. Надзирателят беше с гузна съвест, а навярно се страхуваше и за собствения си живот. Заповедта да отломят половината руда от подпорите той не даде на стари рудокопачи, а на неколцина нови, които още нямаха и понятие за опасността. Самият той остана достатъчно далеко, за да може в случай на опасност да се спаси бързо, ала все пак достатъчно близо, за да не бъдем в състояние да говорим с новите. Ние бяхме дванадесет рудокопачи в задния край на шахтата — ако таванът се срутеше, нямаше спасение за нас. Най-сетне Езоп се осмели и се промъкна напред; прошепна на новите:

— Вие копаете гроба си!

Новите се изсмяха, продължиха да чукат по твърдия таван; камъкът бе твърд, неподатлив, изглеждаше здрав като цялостна гранитна скала.

Езоп каза:

— Камъкът е твърд, но по-твърда от него е вашата сила. Нима не разбирате? Единствено вие можете сами да си навредите.

Те му рекоха:

— Не те разбираме, робе.

Надзирателят тъкмо беше отишъл към главната шахта. Езоп разказа на новите следната приказка:

Отначало орелът летял над земята уверено и дръзко. Хората не можели да го улучат нито със стрели, нито с копия. Тогава те почнали да събират падналите орлови пера, за да направят с тях стрелите си по-точни и по-бързи. Прицелили се с тия стрели в орела, улучили го и го ранили смъртно. Докато, падайки към земята, се премятал във въздуха, орелът зърнал задния край на стрелата с орловите пера. Тогава той почнал да оплаква двойно по-горко смъртта си: