Арнолт Бронен - Езоп

Той каза, че никой не оставал в рудника повече от шест години. Ако бил късметлия, продавали го по-рано — случвало се от време на време някой от собствениците да фалира.

Друга възможност за избавление нямало.

През първите седмици и месеци беше също както първия ден: струваше ми се, че никога няма да изляза оттам. Излизах полумъртъв, довличах се с последни сили до каменните работнически подслони, разположени до самата работилница за промиване на рудата, просвах се на дъските — понякога върху тях имаше слама, понякога нямаше, защото някои гладни я изяждаха — и едва легнал, заспивах. Сутрин имах половин час, за да ида по нужда и да се измия, сетне получавах малка чаша козе мляко и след това пълзенето под земята започваше отново. Не зная дали по онова време съм живял, говорил или мислил. Прекалено отчаян бях, за да се отчайвам.

Надзирателите бяха сурови, затворени мъже — пуснати на свобода и достигнали до свободата чрез предателства и мерзавства спрямо своите братя по съдба. Сега от свободата им беше останало само едно: страхът, че може пак да изгубят свободата си. Един-единствен от надзирателите разговаряше понякога с нас. Името му бе Филип, беше тракиец. Казваше, че животът на земята бил кратък, нямало никакво значение дали човек го е изкарал добре или зле; защото и най-големите страдания били незначителни в сравнение с блаженствата, които очаквали човека в истинския живот след тоя мним земен живот. На това бил научил тракийците някой си Орфей, певец, който ходил в подземния свят и се върнал оттам.

Неколцина се вслушваха в думите му, пъшкаха и охкаха, въргаляха се по дъските и фъфлеха неразбрано насън. Твърдяха, че сега, като повярвали в думите на Филип, им станало по-леко, а разговаряха ли денем за тия неща, очите им диво се втренчваха и те пиеха думите като непримесено вино. Колебаех се дали да вярвам на Филип и може би щях да му повярвам, ако не бе надзирател в рудниците. Вече бях чувал оттук-оттам, че след тоя живот имало друг и че имало някаква земя отвъд тая земя. По-леко спях, когато се мъчех да повярвам в това. Зле спях, когато виждах живота такъв, какъвто бе: денем и нощем трябваше да работя с две вериги на краката и за нас нямаше ден за отдих, нито пък празници и почивка; а онзи, който действително беше виновен за нещастието ни, живееше сред разкош, пък и паричната глоба не плащаше той, а робите му, които по тази причина трябваше да работят повече.

Една вечер, докато се въртяхме още върху дъските, оня Филип отново почна да проповядва. Слушах го, защото ми беше останало парче тиганица и дъвчех. Заредиха се безкрайни приказки за голямото щастие, очакващо всички ни — трябвало само да вярваме и с помощта на тая вяра да се справяме със сегашния си живот. Много хубаво беше всичко това и може би беше добре да го слуша човек преди заспиване, защото усещахме силна горчилка в гърлото особено сега, през лятото, когато веригите разраняваха кожата ни, а отдолу, откъм морския бряг, долиташе кикотът на голите момичета и плясъкът на вълните. И така, мълчах си замислено, когато изведнъж се чу глас. Той отговори на Филип:

— Какво си седнал да проповядваш това на бедните, драги? Проповядвай го на богатите, та да раздадат нещичко от богатствата си, щом като няма да имат нужда от тях през бъдния живот. Ако сторят това, ще ти повярвам.

Неколцина се изсмяха, а аз направих опит да се огледам. Много бе тъмно при нас, а беше и строго забранено да светваме с лампите си. Не можах да различа онзи, който беше говорил.

Надзирателят каза:

— Ти си нов тук и не знаеш какво уважение ми дължиш. Не знаеш какво уважение дължиш и на боговете. Като поработиш една година долу, в шахтата, ще го разбереш, стига да си жив още. Затова те предупреждавам: почитай боговете.

Надзирателят каза това сериозно, заплашително и ние се свихме върху дъските — ние, които познавахме бича му. Новият обаче се засмя и рече:

— Ще ти разкажа нещо за твоите богове:

Един бедняк имал божество, издялано от дърво. Всекидневно падал пред него на колене и го умолявал да го направи богат. Дървеното божество не казвало нито „да“, нито „не“ и беднякът си оставал все така беден, както бил. Един ден беднякът се разгневил. Хванал дървеното божество за краката и пухнал главата му в земята. Тогава главата на божеството се счупила и от нея рукнало злато. Хвърлил се човекът върху съкровището, почнал да го брои и извикал:

— Колко глупав и опак си бил, мили боже! Докато ти отдавах почит, с нищичко не ми помогна. А сега, когато те разбих, ми се отплащаш с голямо богатство.