Арнолт Бронен - Езоп

Чувал бях да пеят по много площади една песен:

Китародите, които продължават да дрънкат по-нататък на своите китари, разказват за тая песен така: бил я измислил някакъв беотиец. Пеел я по пътищата, наричали го „онзи, който разнася радост по пътищата“. Ала доколко тая песен „разнася по пътищата радост“, това разбрах в Лаврион.

Когато времето е съвсем ясно, от Лаврион могат да се видят върховете на платната на корабите, които влизат в пристанищата на Фалерон, Мунихия и Пирей. Толкова висока е планината. Толкова надълбоко трябваше да слезем ние. Казват, че по-голямата част от среброто се намирало на такава дълбочина, на каквато е повърхността на морето. Две хиляди шахти зеят тук една до друга. Планината е надупчена като сито.

Дифил вече ме чакаше. Както обикновено той бе в работилницата, дето промиваха рудата, за да следи никой да не му краде от скъпоценното сребро. Там работеха неокованите роби. Окованите във вериги, както и децата — десет — дванадесетгодишни момчета — трябваше да работят под земята. Дифил и надзирателят Арим ми дадоха разпорежданията си. Получих една ечемичена тиганица и мях с вода, окачиха ми и една лампа.

— Лампата гори десет часа — каза Арим. — Толкова трае смяната ти. Ако излезеш с още горяща лампа, ще бъдеш наказан с бой и с двойна смяна. Изобщо бъди работлив и изпълнителен. Който мързелува и се размайва, се наказва сам.

Арим състави смяната; бяхме тридесет рудокопачи, двадесет от тях оковани във вериги, десетима роби — носачи, петнадесет момчета и четирима надзиратели. Всеки имаше по две сечива — длето и чук. По-тежките инструменти като лостовете за ломене оставаха в галериите.

Бавно, потраквайки с веригите, се отправихме към изхода на шахтата. Голямо оживление цареше там. Бързо излизаха един след друг от рудника робите — носачи със своите върбови кошове и изсипваха изнесената руда в един улей, по който тя шумно се свличаше надолу, към работилницата, дето я промиваха. Измериха ме с погледи, никой не биваше да говори. Но разбрах, че бях попаднал сред свестни люде.

Сетне влязохме в рудника; за мен това беше ново. Входът на шахтата бе широк, висок и добре иззидан, само дето наоколо ни свиреше силен вятър и имаше лоша миризма, та човек добиваше неприятен вкус в устата.

Сетне по тясна стълбичка се слизаше все по-надолу и по-надолу. Въздухът стана спарен и душен. Намирах се между двамина роби, оковани във вериги. Спрех ли, този, който вървеше след мен, ще не ще, стъпваше на ръцете ми. Стенех, пъшках, ревях — не мога, не мога повече, — но никой не ме чуваше, а може би бяха свикнали вече с това.

После дойде един равен участък. Оттам водеше галерия с двойни подпори, които изглеждаха добре изградени. Аз съм доста нисък, но трябваше да сведа много главата си, за да не я удрям в тавана. От галерията се отклоняваха няколко съвсем къси ходника, малко по-големи от миши дупки; в тях пропълзяха момчетата — човъркаха там, черни като червеи. Не зная какво копаеха и как го изваждаха от дупките. Струваше ми се, че го поглъщаха през устата си и сетне го изкарваха отзад. Като ги гледаше, човек се чудеше, че изобщо са живи още.

Страшно бучене — едно истинско и второ в ушите ми — се носеше край мен. Движех се пипнешком, надзирателят, безчувствен и безпощаден, ме тласкаше все напред. Така най-сетне стигах до мястото, дето щях да работя. Рудничарят видя, че съм нов, посочи ми сечивата и ми показа от кое място да продължа да ломя камъка. Сетне останах сам.

В Лаврион се копае галенит, който съдържа сребро и е лесно трошлив. Галериите трябваше да се подпират добре, но дървото бе по-скъпо от робите. Робът — носач, който дойде с кожения си чувал, за да отнесе рудата, веднага ми каза: точно там, дето работех аз, преди десет дни бил затрупан един. Разбира се, не може да става дума нито за помощ, нито за закрила; дори и да изровят някого още жив, той положително пуква, докато успеят най-сетне да го изкарат на повърхността. А още по-страшно бушували минните газове. Вентилацията никога не се контролирала. Преградите за минните газове били само летви, уплътнени с глина. Запитах рудничаря:

— Колко време може да издържи човек тук?