Арнолт Бронен - Езоп

— Идвай бързо с мене! — рекъл човекът на магарето. Трябва да бягаме, инак ще ни пленят!

Магарето продължило да си хрупка тревата и докато предъвквало, отвърнало:

— Прощавай, но смяташ ли ти, че ако твоите врагове победят, ще трябва да нося при тях два самара?

— Не — казал човекът.

— Е, виждаш ли? — рекло магарето. — Какво ме интересува тогава чий роб съм? Докато съм роб, все един самар ще нося.

Приказката ни се хареса и се смяхме много. Допадна ни и човекът и дълго още седяхме заедно с него. Казахме му да идва по-често при нас; защото съвсем не е вярно, че ние не искаме да чуваме приказките на умните хора; само че умните хора рядко говорят пред нас.

Той обеща, ала не можа да удържи обещанието си. На следния ден се обяви открито против Пизистрат, струва ми се, горе, на Акропола. И онзи наредил на своите сопаджии да го издирят из цяла Атина. Опитахме се да го скрием при нас, но опасността бе станала за него много голяма. Помогнахме му да избяга отвъд, в Мегара. И тъй като го преследваха, научихме и името му: Езоп фригиеца.

Това ми разказа един човек, който дойде при нас от Евбея. Изкачил се на Химет и тръгнал по стръмния западен склон, дето пасели общинските овци. Видял, че овците били хубаво загърнати в своите кожени руна, докато децата в Атина скитали с голи гърбове и през зимата. Каза ми: „По-добре е да си овен на някой атинянин, отколкото да си негов син.“

Тъй и Езоп излезе прав: нямаше значение дали онзи, който седеше горе, в Акропола, се казва Пизистрат или Солон. Солон изобщо отиваше към своя край. Откак се беше върнал от Делфи, той бе на смъртно легло; разправяха, че делфийците отмъкнали Езоп, както стоял до него, въпреки че Солон му бил дал дума да го закриля докрай. Тъй Езоп пострада на два пъти заради стария Солон, точно както и всички ние в Атина.

Сетне Солон умря, струва ми се, че беше стигнал до деветдесет и две годишна възраст. Пизистрат се преструваше като шут, държа се тъй, като че ли бе умрял баща му, брат му, най-близкият му приятел. Уреди огромна процесия, изобщо оттогава насетне се вдигаха все по-големи и по-шумни празненства. Отдавна агората бе станала малка за многобройните тържества и процесии. Поради това два пъти в годината — за Панатенеите 110 110 Панатенеи — главен празник на всички атиняни в чест на богинята Атина, празнуван през четири години във всяка трета година от Олимпиадата. Празникът бил свързан с голяма тържествена процесия и с най-различни спортни и музикални тържества. и за Дионисиите — трябваше да строим трибуни. Пизистрат нареди да се строят такива трибуни и на големия път, който води за Ликабет, и пред храма на Тезей, там, дето почва пътят за Фалерон и дето се отклонява свещеният път за Елевзина. Ние, дърводелците, не можехме да се оплачем от недостатъчна работа, но не и от недостатъчна плата.

Един млад човек сновеше по онова време из Атика. Беше събрал около себе си няколко красиви младежи, играеха свещените сцени, танцувани досега при Панатенеите и при Градските Дионисии 111 111 Градски Дионисии — празник на Дионис в Атина през, март — април, свързан с големи музикални състезания и театрални представления. . Представяха как Ксант бил убит от Мелант и, струва ми се, правеха го нарочно да изглежда така, като че лятото убива зимата. Представяха също и Пентей, който излизаше като жена, много смешно облечен, със зле пристегнати дрехи и непрекъснато се препъваше в собствените си крака — всички се превивахме от смях и не преставахме да се смеем, дори когато жените го разкъсваха, толкова смешен беше. А жените плачеха, защото Пентей беше същевременно хубав, много хубав, хубав беше и Ксант точно от ония мъже, дето се харесват на жените; ала никой от тях не ставаше за дърводелец.

Тоя човек обаче — мисля, че се казваше Теспис 112 112 Теспис — гръцки поет от Атика, за когото се твърди, че създал първата трагедия. — имаше такъв успех и по друга причина. Той пътуваше със седем талиги, а на талигите бяха натоварени костюмите им, гегите им; най-различни белила и червила, а също и факли. Пристигнеха ли в някой малък град, те подреждаха талигите така, че образуваха сцена високо над пазарището и всеки можеше да ги вижда. На тая сцена играеха, танцуваха, пееха, а и често падаха от нея; тогава се разнасяше гръмовит смях, особено ако някой от артистите почнеше да се вайка горко и да стене и наистина се беше ударил зле — а пък тъкмо тогава трябваше да се смее. Струва ми се, че всички тия артисти бяха полупобъркани, но жените бяха направо луди по тях.