Арнолт Бронен - Езоп

На следния ден времето беше чудесно. Свеж морски бриз разхлаждаше челото, докато земята все още излъчваше лятна топлина. Отначало не дойдоха много хора. Ала след това глашатаите обиколиха Акропола за втори път и прогониха всички от жилищата им. Хората надойдоха изведнъж. Тичаха един през друг. Устремиха се към редиците, смееха се и почнаха да играят върху тях. Скачаха, бореха се, пееха. Стоях там и водех отчаяна борба да не се качват повече на горните редове. Но те само крещяха, блъскаха ме встрани, сместваха се нагъсто един до друг, ревяха и тропаха с крака. Да бяха дошли с искреното намерение да съборят трибуните, едва ли биха го сторили по друг начин. Още докато беснееха и ревяха, цялата постройка започна бавно да се клатушка. Изведнъж настана тишина, сетне отекна някакъв ужасен писък. Не знам откъде дойде. След това всичко започва да се люлее и пращи. Половината от осмия ред профуча отвесно надолу, последваха го части от седмия и от шестия; тежките греди, увлекли със себе си хората от висините, се стоварваха със силния тътен на пиниевото дърво върху каменната основа. Човешките тела, попаднали помежду им, станаха на пихтия.

Никога не разбрах колко души бяха загинали. Трябва да са били към двеста. Оцелелите и леко ранените яростно се нахвърлиха срещу виновниците. Кои бяха виновниците? Ликург естествено го нямаше. Астиномът, виновен колкото него, крещеше, сочейки нас, заместниците на строителя. Тълпата мигновено залови тримата от най-долните редици; помъкнаха ги към Ликабет; под град от камъни те се влачиха до Колон 114 114 Колон — атинско предградие. и се строполиха там мъртви.

Аз бях стоял на самото място, дето стана срутването, бързо бях слязъл надолу, за да помогна на ближните си. Сетне чух неистовия вой на скитите. Тогава обезумях от ужас. Побягнах, за да спася живота си. Дрил бягаше непосредствено след мен. Втурнах се към храма на Арес, пред самия ареопаг. Разтреперан от гняв, жрецът се опита да ме пресрещне и да ми попречи да вляза. В смъртната си уплаха профучах покрай него и след миг се намерих в храма.

Дрил няма късмет, Жрецът го хвана, изтласка го назад, затръшна вратата, сложи резетата. Погледна ме, задъхан, негодуващ. Нямаше право да ми стори нищо. Възбудено дишах и се мъчех да измисля как да се измъкна. Не ми се искаше да умра там от глад.

Отвън Дрил се беше хванал за дръжката на вратата на храма. Така и той се намираше под закрилата на божеството. Нямаха право дори да го пипнат, докато покровителството на бога се простираше върху него чрез каквото и да било докосване. Крещяха, ругаеха, заплашваха го. Чувах през масивната врата как клетият човек стенеше и се вайкаше, как зъбите му тракаха от отчаяние и страх.

Тогава преследвачите — не знам дали това бяха скитите — прибягнаха към една отвратителна низост. Някой от тях грабна меча си и отсече ръцете на Дрил. Дрил падна назад, те го сграбчиха с ликуващи викове и го хвърлиха от близката скала в пропастта. Когато сетне избягах от храма, видях белите му ръце, все още вкопчани в предсмъртен гърч в бронзовата дръжка на вратата. Никой не беше посмял да ги откъсне от храма.

Стоях в храма вече два дни и две нощи. Стражите го бяха обсадили и спокойно чакаха да се предам от глад. Ако бях евпатрид или пък някой богат корабопритежател, жреците или храмовите служители положително щяха да намерят начини и средства, за да ме пуснат да избягам — разбира се, срещу тлъст откуп. Но какво ги интересуваше тях някакъв си беден дърводелец?

Дадох си сметка, че все пак има някаква възможност да се спася през нощта. Призори след третата нощ скочих внезапно, разтворих бързо вратата и се втурнах навън. Не стигнах много далеч. Не ми беше останала сила в коленете, особено като тичах по надолнището; строполих се. Хванаха ме.

Междувременно положението се бе променило. Първоначалният гняв на атиняните се бе уталожил, търсеха истинския виновник. Беше се намесил Пизистрат, който не виждаше причина да се щади Ликург на всяка цена. Незабавно свиканият народен съд го беше осъдил да заплати глоба от десет таланта.

При това положение не можеха да накажат мене със смърт. Наложиха ми да заплатя двадесет мини. Понеже ги нямах, станах длъжник на държавата, роб на държавата. Някой си Дифил ме нае от полета 115 115 Полет — член на финансовата комисия в Атина, която отдавала на откуп държавните доходи. . Дифил бе наел от Атинската държава двадесет шахти и една работилница за промиване на руди в областта на сребърните рудници в Лаврион. Окован във вериги, бях качен на един товарен кораб и около седмица след оня ужасен ден пристигнах в Лаврион.