Арнолт Бронен - Езоп

В края на нашата галерия носачите стояха един над друг върху издадени греди и си подхвърляха нагоре тежките кожени чували с рудата. Работата им бе убийствена, но така те имаха поне въздух и малко светлина, която се процеждаше отгоре; затова и я вършеха. Сега на едного от тях бяха подхвърлили прекалено тежък товар и той беше паднал в дупката; такива неща се случваха всяка седмица. Надзирателите бяха при трупа, изнасянето на рудата спря, свряхме се в едно малко уширение и заговорихме за мъртвеца, когото един от нас познаваше — бил от съседно на неговото село.

Езоп стоеше до мен и остави най-напред да говорят другите. Сетне, когато забеляза, че всички чакат неговата дума, подхвана:

— Мъртвец там, отпред — това съвсем не е весела история. Но не бива да я смятаме и за тъжна, стига да разберем правилно смъртта на тоя Кибдол. Днес аз виждам при нас и робите — носачи и ми идва на ум нещо, на което неотдавна станах свидетел при един селянин, също такъв селянин като бащата на онзи, който сега лежи мъртъв на дъното на шахтата. Искате ли да чуете историята?

Искахме.

Синовете на един селянин не се погаждали; клеветели се взаимно, биели се и се ругаели; при това всички живеели от един и същ труд, в едно и също стопанство и били от една и съща кръв. Напразно ги увещавал баща им. Братята се държали помежду си като врагове.

„Щом като думите не помагат — си казал баща им, — ще опитам тогава с пример.“

Накарал синовете си да му донесат снопче тънки клони. Донесли му. Разделил ги старецът на две половини, едната оставил на снопче, а клоните от втората сложил един до друг. Сетне дал отделните клони на синовете си и им казал:

— Счупете ги!

Те ги счупили с лекота. След това дал снопчето и казал:

— Счупете го!

Яки като мечки били братята и здравата се напрягали, но никой не сполучил. Тогава баща им казал:

— Вие сте като клоните, поотделно всеки от вас ще бъде пречупен. Но останете ли вкупом, ще бъдете непобедими.

Един ден заговори и вторият надзирател, Арим, който е бил рудокопач в Египет. Той разказа:

По границите на Египет и в съседните области Арабия и Етиопия има безброй големи златни рудници, дето са вложени много труд, много страдания и много пари. Камъкът там е черен, с пукнатини и с мраморни жилки, които блестят така, че почти заслепяват човека. Оттам рудничните управители изкарват златото с огромен брой работници. В тия рудници египетските фараони изпращат осъдени престъпници, военнопленници, но и люде, осъдени без вина, а също и хора, изпаднали в немилост пред фараона, някои от тях заедно с целите им семейства — за да излежат наказанието си, а също така и за да донесе трудът им печалба на царя. Те са натъпкани там на гъсто, всички оковани във вериги, всички принуждавани да работят и денем, и нощем. Никой не може да си поеме дъх, никой не може да се оплаче. Всеки говори на друг език, не могат да подкупят пазачите си нито с думи, нито с дела.

Там, дето златоносната скала е много твърда, най-напред я обгарят с огън. Щом като по този начин я поразкъртят малко, идва надзирателят, опипва камъка, дава нареждания къде да се ломи и да се дълбае и сетне хиляди и хиляди от тия клети люде започват работа. Най-силните разбиват мрамора с островърхи железни кирки; за това не е необходима сръчност, а само сила. Шахтите не са прокопани правилно, а следват лъскавите жили в скалата. Ето защо надолу се слиза по завои и извивки във вечен мрак. Там рудокопачите носят малки лампи, привързани към челата им. Притиснали измършавелите си тела плътно към скалите, те работят без отдих, ломят камъка, хвърлят го на земята, непрекъснато под заплахата на безмилостния камшик на надзирателя. Малки момчета се спускат долу, при людете в шахтата, в търбуха на земята. С големи усилия събират те каменните отломъци, мъкнат ги запъхтени нагоре, към входа на шахтата. Там чакат малко по-възрастни мъже, над тридесет години, които поемат отломъците — всеки има точно определена мярка — и в каменни хавани ги разбиват с железни чукала, докато се раздробят колкото грахови зърна. Накрая жени и старци поемат тая едрозърнеста смес. Бързо я поставят в редица ръчни мелници с тежки воденични камъни. На групи от по двама-трима души те мелят сместа дотогава, докато стане ситна като най-ситното пшеничено брашно. Те нямат дори дрипи, за да покрият голите си меса, нямат легло, за да легнат, когато са болни, никой не се смилява над тях, когато умират. Камшикът се впива в месата им до сетния им дъх. За най-дребното опущение или провинение им налагат най-големите наказания, измислени изобщо някога. И затова в края на краищата за всички тях смъртта е по-желана, отколкото животът.