Арнолт Бронен - Езоп

— Убиха ме само чрез силата на моите собствени пера!

Надзирателят се върна и Езоп пропълзя обратно при нас. Обаче новите се бяха уплашили. Те казаха на надзирателя:

— Таванът ще се срути.

Надзирателят заповяда да ги бичуват, с това обаче само увеличи упорството им. Междувременно бе настъпил краят на смяната. Предупредихме онези, които дойдоха да ни сменят, сетне бързо побягнахме към изхода.

През нощта галерията се срути.

Научихме за това едва сутринта: петима от нашите другари бяха убити на място, други десетима, откъснати безнадеждно от всички ни — от живота, от въздуха и от храната, — бяха обречени на ужасна, бавна смърт. Краката ми пристъпваха тежко, веригите се впиваха в тях по-болезнено от друг път. Арим гневно ревеше, яростно се размахваха и свистяха около нас камшиците на надзирателите. Коварно, злокобно зина пред очите ни шахтата. Още преди да успеем да видим премазаните тела — стражите на рудниците не бяха намерили време дори да ги покрият с няколко парцала, — вече почувствувахме злокобното, сковаващото; всеки сякаш носеше на гърба си товар, всеки пъшкаше скритом, всеки едва пристъпваше, въздухът се беше сгъстил наоколо ни, сякаш ни дебнеше.

Погледнах към Езоп, който вървеше току пред мен. Той като че ли не обръщаше внимание на нищо. Ала толкова по-зорко го следяха соматофилаките и надзирателите. Те се бяха научили вече да охраняват властта си, едва ли би могъл човек да измами тия типове, които чувствуваха, че именно той бе техният враг, че той бе опасният.

И тъй, заслизахме надолу в шахтата, дрънчейки с веригите. Струваше ми се, че отивам на сигурна смърт. Всяко спускане на краката с тежката верига ме изпълваше със страх. Друг път стражникът винаги бе оставал при входа на мината. Сега Арим го изпрати долу с нас, той ловко ме заобиколи, заслиза с тежки стъпки между мен и Езоп, докато надзирателят на рудника стъпваше по ръцете ми.

Стражникът, познавах го хубаво, бе безпощаден побойник. Ала тук, долу, той не можеше да бие добре, не можеше да замахва с камшика си, разкървавяше си ръцете в острите каменни отломки. Псуваше, ръмжеше като куче, можеше да бие само с пестник, да удря или да ръга. Видях как тикна силно дръжката на камшика си към Езоп, за да го накара да побърза. Ала Езоп, изглежда, предусети удара. Приклекна светкавично. Ударът на стражника отиде в празно пространство, той изгуби равновесие, подхлъзна се три-четири стъпала по тясната стълба. Понечи да се вкопчи в Езоп. Той отново му се изплъзна. Пазачът продължи да се хлъзга надолу, все още положението му изглеждаше безопасно; в този миг обаче един от нас, не искам да казвам кой, го блъсна силно с крак. Сега вече падането му се ускори, той се вкопчи в едно момче, което изписка, повлече го със себе си. Падането стана главоломно, шеметно, разнесе се страшен рев. И сред тоя рев Езоп пронизително викна:

— Рудникът се срива!

Нищо не бяхме решавали, нищо не бяхме уговаряли. И все пак това бе като сигнал. В безмерния си страх всички ние повторихме:

— Рудникът се срива!

Настана паника. Не знаех какво правя, всички правехме едно и също нещо. Сляпо се втурнах нагоре — пред мен и зад мен всички се катереха бясно по шахтата. Някаква неудържима сила ни тласкаше към светлината. Горе, при входа на шахтата, бяха застанали вече стражите на Дифил. Посрещнаха ни с чукове, с железни лостове, с камшици. Мислехме само за едно раняване — смъртоносното, всичко друго беше без значение. Удряхме по пазачите и надзирателите, докато и последният от тях престана да се движи. За съжаление не можах да видя Дифил.

Всичко стана толкова бързо, че останалите край другите шахти още се пулеха смаяни. И тогава въстанието се разпространи наоколо като пожар. Когато близо двадесет надзиратели и пазачи бяха проснати на земята пребити, останалите, пръснати със стотици по голия планински склон, търтиха да бягат и да се спасяват. Захвърлиха камшиците и пиките си, търкаляха се един през друг, брътвяха детински молитви към боговете, скоро се превърнаха в малко облаче по пътя към крепостта Супион.

Рудниците бълваха хиляди хора, нови десетки и стотици излизаха непрекъснато из търбуха на планината. Стояхме под топлите лъчи на слънцето, мнозина не го бяха виждали от години. Съвсем различна от оная потискащо — тежка топлина долу бе неговата топлина — лека, нежна, живителна. Въпреки веригите изпитвах желание да играя и да пея. Рудокопачите от нашата смяна се прегръщаха. По-възрастните плачеха, по-младите се смееха.