Арнолт Бронен - Езоп

— Дай ни оръжията!

Езоп започна:

Гнездото на един орел се намирало високо в клоните на огромно дърво. Алчен за плячка, орелът господствувал над поля и гори. И тогава съзрял боричкащите се вълчета на една вълчица, които подскачали, тичали и се радвали на слънчевата светлина. Спуснал се стремглаво надолу и сграбчил вълчетата, за да ги хвърли за храна на своите орлета. Заревала и заскимтяла вълчицата. Умолително се въртяла около високото дърво. Орелът презрително я гледал и не удостоявал с отговор нейните жалби. „Какво ме интересува това низшо животно? — казвал си той. — Та то не може нито да се катери, нито да лети.“ И бавно, садистично се заловил да приготвя своя пир. Ала вълчицата не се отчаяла. В далечината селяни били запалили огън. Презряното животно се прокраднало дотам, отмъкнало една запалена главня и я оставило под огромното дърво. Прибавило още клони към нея, разпалил се силен огън. Пламъците заоблизвали гнездото на орела. Малките орлета още не можели да летят; щели неминуемо да загинат сред пламъците. Тогава гордият орел се унизил и слязъл при презряната вълчица:

— Моля ти се, вълчице, стъпчи огъня и ще ти върна вълчетата!

Тъй вълчицата си извоювала вълчетата.

Радвахме се на тая приказка, ала не за дълго. Защото горе в крепостта Сунион пееха победни песни и под звуците на тия песни издигнаха над високите стени сто кола, за да набият на тях своите пленници, нашите другари. Неколцина напълниха гащите от страх и извикаха на Езоп:

— Виждаш ли?

Езоп каза само:

— А ти това виждаш ли?

И посочи към слънцето. То вече залязваше.

Когато се спусна пълен мрак, горе в крепостта Сунион не посмяха да запалят нито една факла. Крепостта бе като запустяла. Езоп ни напомни за своята приказка. Втурнахме се към големите огньове, дето се топеше най-твърдата руда. Върнахме се оттам с големи, пламнали клони. Все още бяхме пет хиляди души. Пет хиляди факли съзряха ония от крепостта Сунион да се приближават в боен ред към стените. Тогава те пуснаха заложниците и побягнаха.

Завзехме крепостта Сунион преди полунощ, бяхме господари над морето и над големия път, който водеше от Атина за Браурон и към градовете покрай Евбейския пролив. Бяхме господари. Никога дотогава не се беше случвало роби да станат господари. Намерихме какво да ядем и какво да пием, танцувахме, ликувахме. Аз тичах с веригите си, още не бях намерил с какво да ги разбия, почти ми правеха удоволствие, дрънченето им звучеше като музика. Затърсих Езоп, та нима не беше чудесно, че той бе между нас? Дълго го търсих. Открих го най-сетне пред голямата порта, пред единствената, непазена от стражи. Той бе приседнал в прахта, спрях най-напред да погледам какво правеше. Сетне чух, той плачеше.

Приклекнах до него. В ръката си той държеше меч. Запитах го.

Той мълчеше. Още не можеше да говори. Когато след малко заговори, гърлото му беше пресипнало от вълнение. Посочи към меча:

— Този меч се търкаляше тук. Вдигнах го. В ръцете ми той проговори. Запитах го:

— Кой те загуби?

Мечът отвърна:

— Загуби ме един; аз съм загубил вече мнозина.

Бащата на моя баща познавал на времето един моряк, който дошъл от вулканичния остров Липара. Тъй до нас, децата, стигна едно предание и ние не можехме да го забравим, макар че аз го разбрах едва по-късно. Отначало на Липара живеели както и другаде: с правда и кривда, с оскъдица и богатство. Но понеже островът бил малък и беззащитен, всяка година го нападали морски разбойници, ограбвали домовете и избивали мъжете. Тогава в Липара се видели принудени да създадат една общност. Цялата храна, цялата земя, целият имот станали общи. Половината мъже обработвали земята, другата половина бранели земята. Морските разбойници не могли да стъпят вече на брега. Тъй на Липара настанало благоденствие и сигурност.

Но онова, което спасило Липара, не спаси крепостта Сунион. Имахме да ядем и да пием, имахме сребро, имахме оръжия. Само едно ни липсваше: хитрост. Смятахме, че атиняните ще се борят против нас с оръжия или с пари, че ще ни обсадят и откъснат от външния свят, че ще ни уморят от глад. Не смятахме, че ще се борят срещу нас с хитрост. За тях този начин бе най-простият и с него те изцяло ни подведоха.

И така, от управата на рудниците не предприеха против нас нищо, а започнаха да разследват: как се е стигнало до катастрофата? Пред шахтите се яви невъоръжена комисия и ние я пуснахме да слезе под земята. Тя изследва всичко до най-малки подробности, разпита надзирателите и разкри защо шахтите са се срутвали толкова често. Установи вината на Дифил. Имахме чувството, че това става твърде късно — след като десетки добри наши другари се намираха затрупани под рудата. Ала то ставаше все пак достатъчно рано, за да помогне на атиняните да постигнат, каквото се стремяха да постигнат. И така, разпитали Дифил пред управата на рудниците и отначало Дифил бил достатъчно дързък и си признал всичко.