Арнолт Бронен - Езоп

Смеехме се, шегувахме се и говорехме в надпревара, така че забравяхме лошото си положение. Нищо не предприехме, защото вярвахме на думите на хитрия Скилос. Ако знаехме как подло се готви да ни измами, сигурно щяхме да предпочетем да се удавим в морето.

Почнехме ли да проявяваме безпокойство — а на всеки от корабите ние бяхме много повече, отколкото екипажът. — Езоп ни успокояваше:

— В Самос ми дадоха свободата, всички самосци ме познават. Превърнат бях в роб несправедливо, в Самос отново ще бъда свободен човек. Тогава ще мога да помогна на всички ви. Ако почнете сега да убивате, ако завладеете корабите и станете морски разбойници, никой не ще може да ви спаси от жестоката смърт. Ще бъдете приковани на кръстове и ще пукнете пред очите на любопитните.

Доверихме му се. Изпълнени с това доверие, гледахме как върхът на Керкет изплува пред нас от морето. Изпълнени с доверие минахме край плодородните брегове на самоския остров.

Запитахме хитрия Скилос:

— Покажи ни къде ще работим. Покажи ни водопровода.

Той ни посочи трасето, което се спускаше от изобилния с вода източен склон на Керкет право към града Самос. Виждахме вече блестящия, грейнал град, виждахме огромния храм на Хера, по-голям от целия атински акропол. Помежду имаше исполинска черна скала, набъбнала като цирей и вдадена в морето като свит пестник. Неколцина запитаха:

— Няма ли да е мъчно да се прокара водопроводът около тая скала?

Скилос отвърна:

— Невъзможно е.

Запитах:

— А как ще се прокара тогава?

Скилос замълча.

Когато нашата флотилия приближи брега, на големия вълнолом и по-навътре, на кея, стояха вече множество любопитни самосци. Казах на Езоп:

— Е, след малко ти ни напускаш.

Езоп се усмихна, сетне ми подаде ръка:

— Няма да ви забравя.

Не знам дали Скилос чу нашия разговор. Във всеки случай видях го, че се въртеше наблизо. Досега нашият кораб беше плувал начело и трябваше пръв да спре на брега. Изведнъж видях Скилос на един от другите кораби, отдето даде заповед нашия кораб да остане последен. Сетне вече не го видях.

Не ми се хареса тая работа. Какво означаваше тя? Да не би да искаха да разпръснат самосците по кея? Очевидно не дръзнаха да го сторят. Видях също така, че самосците не намаляха, а, напротив, станаха повече. Междувременно наоколо се вдигна глъчка, самосци осмиваха слабите и възторжено приветствуваха силните сред новопристигналите. Във всеки случай те искаха час по-скоро да изкарат докрай водопровода си и за тях ние бяхме нещо малко повече от машини, които щяха да сложат в действие чуковете и свределите. Робската стража беше излязла напред и веднага, още при слизането от корабите, извеждаше извън града отделните групи.

Сетне нашата триера се плъзна покрай вълнолома. Горе се тълпяха самосците и втренчено гледаха надолу към нас; защото поради отлива ние бяхме доста ниско.

Моряците искаха да спрат Езоп. Ала той неочаквано се изтръгна и скочи напред към носа на кораба. Застана там, вдигна ръце и силно завика. Отначало никой от нас не разбираше какво казва. Бе прекалено развълнуван. Бързо и объркано излизаха думите от устата му. Сетне, когато подхвана отново, чух няколко изречения.

— Аз съм Езоп — крещеше той, — тебе те познавам, и тебе също, вие бяхте там, и ти приятелю, братко, ти беше първият, който вдигна ръце, за да гласуваш за свободата ми. Аз съм Езоп, нали ме познавате?

Видях, че няколко души му махнаха и се опитаха да си пробият път по-напред, към вълнолома. Ала преди да стигнат дотам, преди да успеят да извикат, в първите редици вече стояха неколцина други — не, не стояха, а дръзко излизаха напред, негодувайки високо:

— Какво иска тоя?

Всички тези люде имаха едни такива дебели, силни гласове, просто да ти пукнат тъпанчетата:

— Откога мръсните роби плюят своята смрад по чистото пристанище на Самос?

Неколцина недоволно изръмжаха против тия мърморковци, а Езоп продължаваше да вика, вече в ръцете на моряците, които искаха да му запушат устата.

— Аз съм Езоп — викаше той, — вие ме обявихте за свободен, те несправедливо ме направиха отново роб. Не позволявай да се подиграват с волята ти, могъщи народе на могъщия Самос!

Тъй викаше той.

Чух общо покашляне, което звучеше като съгласие. Ала липсваше човек, който да изрази това съгласие с думи. Тогава един, който беше излязъл съвсем напред — а гласът му бе пак от ония дебелите, силните, в които не звучи никакво чувство, но които все пак се чуват от всички, — каза: