Арнолт Бронен - Езоп

Надзирателят забеляза движението, с което беше посочен, приближи се бързо и подозрително. Приятелите на Тиб все още искаха да го предупредят. Глупав, злобен, алчен за пари, той вече се беше навел, сграбчи един остър камък, замахна, и камъкът изсвистя към надзирателя. Той хвана с огромната си лапа захвърления отломък, въпреки това камъкът разпори палеца му.

Надзирателят изрева от болка и гняв така, че пещерата се разтърси. Извика робските стражници. Те пребиха Тиб тъй страшно, че някои от нас се разреваха. Погледнах умолително към Езоп, може би беше в състояние да каже нещо, за да защити Тиб; ала инак толкова кротките очи на фригиеца сега останаха твърди. В края на краищата робските стражници извлякоха навън, каквото бе останало от Тиб; там го приковали на кръст.

Известно време се влачихме плахи и приведени. Но как можехме да издържим така? Тук, сред тоя ужасен въздух, при тая ужасна работа, можехме да живеем само сплотени, а не като враждуваме помежду си. Ако продължаваше както сега, всички щяхме да обезумеем. Тогава чух дълбокия глас на фригиеца; той забръмча като рояк сити пчели над поляна с цветя, извика:

— Имало една друга пещера, ще ви разкажа за нея:

Лъвът преследвал един бик. Бикът избягал в някаква пещера, дето имало диви кози.

Дивите кози почнали да го мушкат с рогата си. Разранили му кожата. Бикът стоял неподвижен и търпеливо понасял всичко.

— Но не от страх пред вас, дето сте в пещерата — казал им той, — а от омраза към онзи, който дебне вън, пред пещерата.

Не ни утешиха думите му, но утеха беше това, че изобщо говореше; поне за мен. Други се вайкаха.

— Какво ни помагат думи — оплакваше се жално Мопс, — тук всички сме обречени на гибел. Никой от нас не ще види пак нито милото слънце, нито сладката луна, нито звездите, родени от въздуха. Малко по малко ще се вмиришем и вкиснем, ще се издушим и ще пукнем от глад.

Мнозина смятаха, че той е прав, и се завайкаха като него:

— Остана ни само едно — да си пожелаем смъртта.

— Не говорете така — чух да казва Езоп, — защото така само се мамите един друг. А тук долу на нас може да ни помогне само истината. Никой не иска смъртта, дори и онзи, който я търси.

Мнозина се разкрещяха, отричаха.

— Искаме смъртта — грачеха мрачно те, — нека дойде да ни отърве от тоя мръсен живот!

Езоп каза:

— Познавах един старец и той говореше като вас. Ще ви разкажа за него:

На един старец му трябвали дърва, за да сгрее студените си крака. Гората била далече, високо горе, дето духал леден вятър. С големи усилия се изкачил до нея старецът, с мъка насякъл дървата, с мъка ги нарамил на гръб, с мъка се повлякъл най-сетне към дома си с тежкия товар. Пътят бил прекалено дълъг, товарът — прекалено тежък, вятърът — прекалено студен. Тогава коленете на стареца се подкосили, той се строполил на земята и не можал да продължи по-нататък. С отчаяни вопли призовал смъртта. Изведнъж смъртта застанала пред него. Ухилила му се любезно:

— Е, старче, крайно време беше да ме повикаш! Да ти помогна ли?

А старият човек кимнал с глава:

— Да, смърт, помогни ми пак да вдигна товара, за да мога да продължа пътя си лека по лека.

Прихнахме да се смеем на стареца, за пръв път се смеехме тук долу. Смееха се дори и ония, които искаха смъртта. Един от тях се прекатери през телата на другите до Езоп, прегърна го и го целуна. Отново се разсмяхме — този път на това, че някой изобщо беше успял сред сплъстената маса от косми и парцали да намери друго лице, друга уста освен своята собствена!

Не беше лесно да се разбере, ала бе тъй: оттогава нататък по-леко понасяхме всичко. Мислех си:

„Тоя сладък живот са ми дали родителите ми, а не някои от ония горе, дето ни бият с камшици и потискат. Ако ние живеем заради самия живот, ония горе вече са изгубили; защото те искат да живеем, за да умрем.“

Затова пеех и свирех, макар че целите ми устни бяха попукани и покрити със струпеи и циреи. Шегувах се с него, с Езоп. Неколцина дойдоха при мен, съвсем боязливи.

— Я кажи, тоя фригиец… да не е бог?

Без да ща, се разсмях, толкова глупави бяха! Езоп ги бе чул. Запита ги:

— Какво все току споменавате вашите богове?

Мопс отвърна:

— Молихме се и сега ни е по-добре.

Надзирателят не обичаше да чува, че говорим; приближи се към нас заплашително, размаха бичовете си и ни сгълча. Освети Езоп от горе до долу с факлата.

— Да не си посмял да кажеш нещо против боговете или против молитвите! — изръмжа той.

Очите на Езоп блеснаха. В тях имаше толкова смях, че неволно изпръхтях в шепата си. Знаех, че ще разкаже нещо. Ето какво разказа: