Оливер Пьоч - Дъщерята на палача

– Ех, Лизъл, Лизъл, какво направи? ...

– Нищо. Нищичко не съм направила, Ваше превъзходителство. – Елизабет Клемент погледна наместника със своите вече мъртви очи и продължи да гали корема си.

– Това само бог знае – промълви Хиршман.

Наместникът кимна и палачът поведе убийцата по осемте стъпала към ешафода. Якоб ги последва. Елизабет се спъна два пъти, но успя да изкачи последните стъпала. Горе ги очакваха друг францискански свещеник и градският глашатай. Якоб погледна към поляната и видя стотици напрегнати лица с широко отворени усти и очи. Членовете на градския съвет бяха заели местата си. От града отново долетя камбанен звън. Всички чакаха.

Палачът натисна нежно надолу Елизабет Клемент, за да коленичи. След това завърза очите ѝ с една от донесените ленени кърпи. Лек трепет премина по тялото ѝ, тя зашепна молитва:

– Аве Мария, Господ е с тебе; благословена си ти между жените...

Глашатаят се прокашля и отново произнесе присъдата. Якоб чуваше гласа му като далечен шепот.

– ...обърни се с цялата си душа към Господ, за да приемеш блага и милостива смърт...

Баща му го побутна отстрани.

– Трябва да я държиш – прошепна той, колкото е възможно по-тихо, за да не пречи на речта.

– Какво?

– Трябва да държиш главата ѝ, за да умеря точно. Иначе Лизъл ще ни събори.

И наистина тялото на осъдената бавно се плъзна напред. Якоб беше объркан. Досега смяташе, че по време на екзекуция трябва само да гледа . Баща му никога не беше говорил за помощ. Но за колебание бе твърде късно. Момчето хвана Елизабет Клемент за късата коса и повдигна тялото ѝ. Тя хлипаше. Якоб почувства, че дланта му се поти, но изпъна ръка, за да освободи място за меча. Изкусният палач трябваше с един-единствен удар с двете ръце да уцели точно между два вратни прешлена. Само едно мигване с очи, един дъх и работата щеше да е свършена. Но само ако се извърши правилно.

– Господ да се смили над душата ти...

Глашатаят привърши. Той вдигна един тънък и черен дървен жезъл, задържа го над Елизабет Клемент и в следващия миг го строши. Звукът проехтя над целия площад.

Наместникът кимна на Йоханес Куизъл. Палачът вдигна меча си и замахна. В този момент Якоб почувства как косите на момичето се изплъзват от потните му пръсти. Помъчи се да задържи главата на Елизабет Клемент, но тялото ѝ изведнъж падна напред като чувал с жито. Той видя как проблесна острието на меча. Но вместо във врата, острието се вряза в главата до ухото. Елизабет Клемент се загърчи и закрещя, обезумяла от болка. На слепоочието ѝ зееше дълбока рана. В локва кръв Якоб видя парче от ухо.

Превръзката се беше смъкнала от очите на обезобразеното момиче. С разширени от ужас очи тя гледаше нагоре към палача, който се извисяваше над нея с вдигнат меч. Тълпата простена в хор. Парещо усещане се надигна към гърлото на Якоб. Баща му го отмести и замахна отново. Но Елизабет видя меча над себе си и в последния миг се претърколи встрани. Този път острието уцели рамото ѝ и се вряза дълбоко в основата на шията. Кръвта бликна като фонтан и изпръска палача, помощника му и ужасения францискански свещеник.

Елизабет Клемент пропълзя на четири крака до ръба на ешафода. Повечето жители на Шонгау наблюдаваха зрелището с ужас, но имаше и такива, които, изглежда, се забавляваха. Към палача полетяха камъни. Народът недоволстваше, когато мъжът с меча вършеше работата си немарливо.

Йоханес Куизъл искаше да приключи. Застана над стенещата жена и замахна трети път. Този път уцели точно между третия и четвъртия вратен прешлен. Стенанието секна рязко. Но главата не искаше да се отдели, още се крепеше на сухожилията. Едва следващият удар я отдели напълно от торса.

Главата се търколи по дървения под и спря пред нозете на Якоб. Момчето едва не припадна. Пред очите му причерня, стомахът му се обърна. То се свлече на колене и повърна слабата бира и овесената каша, която беше изял на закуска. Дави се, докато накрая от стомаха му заизлиза само зелен жлъчен сок. Като през пелена чуваше крясъците на хората, ругатните на градските съветници и тежкото дишане на баща му до него.

Спи, детенце, спи...

Миг преди бог да се смили над него и да изпадне в несвяст, Якоб Куизъл реши, че никога няма да тръгне по стъпките на баща си. За нищо на света не желаеше да става палач.

След това падна по очи в локвата кръв.

Шонгау, сутринта на 24 април 1659 г.

35 години по-късно...

Магдалена Куизъл седеше на пейката пред малкия схлупен дом на палача. Тя стискаше здраво между коленете си бронзово хаванче и с равномерни движения стриваше на фин зелен прах изсушена мащерка, плавун и планински копър. Силното ухание изпълваше ноздрите ѝ и напомняше за настъпващото лято. Слънцето огряваше загорялото ѝ лице; днес то беше толкова ярко, че трябваше да зажуми. Капчици пот се стичаха по челото ѝ. Беше първият наистина топъл ден за годината.