Оливер Пьоч - Дъщерята на палача

От мястото си на капрата Якоб разглеждаше хората, които зяпаха колата на палача. Едни ги гледаха с усмивка, други – с удивление. Тълпата тук беше започнала да оредява, пазарният площад се изпразваше. Повечето жители на Шонгау бяха побързали да отидат на лобното място извън градските стени, за да се доберат до най-добрите места. Екзекуцията трябваше да се извърши по обед след камбанения звън. Дотогава оставаше по-малко от половин час.

Когато колата с палача затрополи по павирания площад, музиката спря. Някой извика:

– Е, палачо, наточи ли си меча? ... Или ще поискаш да се ожениш за нея?

Тълпата закрещя. Според местния обичай палачът имаше право да пощади престъпницата, ако тя се омъжи за него. Йоханес Куизъл обаче вече си имаше жена. А Катерина Куизъл съвсем не се славеше с кротост. Като дъщеря на известния палач Йорг Абриел тя беше получила прозвището Кървавото момиче, а сега я наричаха и Жената на дявола.

Колата мина през пазарния площад покрай Баленхаус – сградата, където се помещаваха складовете, отдавани под наем на едрите търговци, както и залата на градския съвет, и спря до крепостната стена. Пред тях се извисяваше висока триетажна кула. Внушителните стени изглеждаха мрачни и опушени; прозорците, тесни като бойници, бяха затворени с решетки. Палачът нарами меча си и слезе от колата. Малко след това баща и син минаха под каменния свод и влязоха в усойната вътрешност на укреплението. Тясно дървено стълбище водеше към тъмницата. Долу имаше тъмен коридор с разположени отляво и отдясно масивни, обковани с желязо врати. На височина един човешки бой бяха оставени миниатюрни прозорчета, затворени с решетки. От едно от прозорчетата от дясната им страна долиташе почти детски плач и шепот на свещеник. Откъслечни изрази на латински достигаха до слуха на Якоб.

Разсилният отвори вратата и въздухът се изпълни със смрад – урина, изпражнения, пот. Синът на палача неволно затаи дъх.

Плачът на жената пресекна за миг, после премина във висок, жален писък. Детеубийцата бе разбрала, че идва краят. Свещеникът също повиши глас. Молитвите и писъците се сляха в неразличим адски шум.

Dominus pascit me, et nihil mihi deerit... [4] "Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая..." – Библия, сиреч Книгите на Свещеното Писание на Вехтия и Новия Завет, Псалом 22. – Б. пр.

Дотичаха стражи, за да изведат затворницата на дневна светлина.

Някога Елизабет Клемент бе хубава жена, с руси коси до раменете, смеещи се очи и тънки устни с повдигнати ъгълчета. От лицето ѝ сякаш никога не слизаше една леко насмешлива усмивка. Якоб често я беше виждал с другите слугини, докато перяха долу на река Лех.

Сега косата ѝ бе остригана, лицето ѝ бе бледо и изпито. Беше облечена в груба конопена риза, осеяна с мръсни петна. Костите на раменете ѝ се очертаваха през ризата. Изглеждаше ужасно слаба. Едва ли се бе докоснала до обилния обяд, който ѝ се полагаше в последните три дни преди смъртта; обяд, който традиционно се осигуряваше от Земер, собственика на странноприемницата "Златната звезда".

Елизабет Клемент беше слугиня при Рьоселбауер. Красотата ѝ се нравеше на ратаите. Те кръжаха около нея като пеперуди около пламък; правеха ѝ малки подаръци, причакваха я на вратата. Рьоселбауер я хокаше и ругаеше, но какво от това. Говореше се, че някои от момчетата изчезвали с нея в сеното.

Друга слугиня беше намерила мъртвото дете зад хамбара в една яма. Пръстта отгоре беше още прясна. Елизабет беше признала вината си още в началото на мъченията. Така и не можа или не пожела да каже от кого беше детето. Жените в града обаче шушукаха и злословеха. Красотата на Елизабет я бе довела до гибел. Сега грозноватите еснафски съпруги щяха да си върнат спокойния сън. Нещата отново си идваха по местата.

Елизабет крещеше от ужас и се мяташе като диво животно, докато трима стражи се мъчеха да я измъкнат от килията. Опитаха да я вържат, но тя отново и отново им се изплъзваше като риба.

Тогава се случи нещо необичайно. Палачът излезе напред и сложи двете си ръце на раменете ѝ. Великанът се наведе почти нежно над слабото момиче и ѝ прошепна нещо в ухото. Само Якоб беше достатъчно близо, за да разбере думите.

– Няма да боли, Лизъл. Обещавам ти, няма да боли.

Момичето престана да крещи. Все още трепереше с цялото си тяло, но позволи да я вържат. Стражите загледаха палача със смесица от страх и възхищение. Струваше им се, че Йоханес Куизъл бе прошепнал някакво заклинание в ушите на момичето.