Оливер Пьоч - Дъщерята на палача

– Добре, мамо – каза Магдалена и остави хаванчето на пейката. – Веднага ще отнеса прането долу на реката.

Тя взе коша с мръсните чаршафи и пое през градината надолу към Лех. Майка ѝ я изпрати с угрижен поглед.

Една утъпкана пътека зад къщата водеше покрай градини, хамбари и спретнати къщи до мястото, където реката образуваше плитък залив. Магдалена погледна водовъртежа, който се беше образувал в средата на реката. Напролет водата се покачваше до коренищата на брезите и влачеше клони и цели дървета. За миг на Магдалена ѝ се стори, че се мерна парче плат или дреха сред кафявите водни струи. Но когато се вгледа по-внимателно, видя само листа и клони.

Тя се наведе, извади прането от коша и го затърка на камъните. Мислеше си за празника на Паулусмаркт преди три седмици и как танцува с него... Едва последната неделя го видя отново по време на службата. Когато седна с наведена глава най-отзад в църквата, той се изправи отново, за да си вземе молитвеника, и ѝ намигна. Тя се разкикоти, а момичетата наоколо я изгледаха лошо.

Магдалена си тананикаше една песен и търкаше ритмично мокрите чаршафи.

– Майско бръмбарче лети, татко е на война...

Беше така потънала в мисли, че първоначално сметна виковете за плод на въображението си. Мина известно време, докато разбере, че високите звуци, подобни на плач, идваха някъде отгоре по реката.

Един дървар от Шонгау пръв забеляза момчето. Детето се беше хванало за един дънер и се въртеше като лист в кипящата пяна. Отначало дърварят не беше сигурен дали малкият вързоп дълбоко под него в бушуващите води наистина бе човек. Но когато започна да блъска с ръце и да се мята диво, той извика на помощ салджиите, които в мъгливата утрин се отправяха на първия си курс до Аугсбург. Чак преди Кинзау, четири мили северно от Шонгау, бреговете ставаха полегати и реката се успокояваше достатъчно, за да могат мъжете да се доближат до момчето. С дългите си гребла те се опитаха да го извадят от водата, но момчето всеки път се изплъзваше като риба. Понякога се потапяше изцяло, оставаше заедно с дънера тревожно дълго под повърхността, после изплуваше отново от другата страна като коркова тапа.

Момчето се изправи още веднъж, издърпа се по хлъзгавия дънер и вдигна глава над водата, за да си поеме дъх. Протегна дясната си ръка към греблото, пръстите се изпънаха, но сграбчиха само въздух. С глух звук дънерът се удари в другите дървета, които се бяха скупчили край пристана. При сблъсъка момчето изгуби опора, свлече се и потъна между десетките дънери и стволове.

Междувременно салджиите, които бяха стигнали малкия пристан на Кинзау, привързаха набързо саловете си и поеха предпазливо по клатушкащата се повърхност, образувана от довлечените дървета край брега. Балансирането по хлъзгавите стволове беше предизвикателство дори за опитни салджии. Човек твърде лесно можеше да изгуби опора и да бъде премазан от могъщите букове и ели. На това място обаче реката беше спокойна и дърветата едва се поклащаха, вяло и мудно.

Не след дълго двама от мъжете достигнаха дънера, за който се беше заловило момчето. Те провряха веслата между дърветата с надеждата да ги раздалечат. Стволовете под тях започнаха да се клатят и преобръщат. Мъжете постоянно спираха, за да възстановят равновесието си; босите им крака се пързаляха по мократа хлъзгава повърхност.

– Хванах го! – извика внезапно единият от мъжете, по-силният от двамата. Здравите му ръце издигнаха над водата веслото заедно с момчето и го измъкнаха като риба на спасителния бряг.

Виковете на салджиите бяха привлекли и други хора към мястото на злополуката. Перачки от близкия Кинзау и няколко колари бяха дотичали до реката. Сега всички стояха на пристана и гледаха мокрия вързоп в краката си.

Здравенякът салджия махна кичурите от лицето на момчето. Сред тълпата премина развълнуван шепот.

Лицето беше посиняло и подпухнало, на тила имаше голяма рана, сякаш го бяха ударили с цепеница. Момчето едва дишаше. От мократа му риза по дъските на пристана се стичаше кръв и капеше във водата. Това момче не просто беше паднало в реката, някой трябва да го беше блъснал. Преди това този някой го беше ударил здраво.

– Та това е момчето на Йозеф Гример от Шонгау! – извика един мъж, който стоеше малко встрани с волския си впряг. – Аз го познавам! Той ходеше с баща си долу на пристана при саловете. Бързо! Качете го на колата! Ще го закарам до Шонгау.

– Някой да отиде и да каже на Гример, че момчето му умира! – извика една от перачките. – Боже, той загуби толкова много деца...