Оливер Пьоч - Дъщерята на палача

Тропането беше преминало в отчаяно блъскане по вратата. Симон побърза да отвори. Пред него стоеше един от кожарите, които работеха долу край реката. Габриел, доколкото си спомняше. Беше му шинирал ръката през последната година, когато човекът се бе замесил в пиянско сбиване на еврейския пазар. Симон си придаде сериозен вид, знаеше какво дължи на професията си.

– Какво има?

Кожарят го изгледа скептично.

– Къде е баща Ви? Долу край реката се случи нещастие.

– Баща ми е в болницата. Ако е спешно, трябва да се задоволите с мен или с бръснаря.

– Бръснарят е болен...

Симон смръщи чело. Тук все още го възприемаха като сина на градския лекар. При все че беше следвал в Инголщат и вече почти седем години помагаше на баща си при всякакви случаи. В последните години лекуваше и сам. Беше се справил сам с опасен случай на треска. Цели дни беше правил компреси на прасците на малката дъщеря на бъчваря. Беше ѝ дал да пие прах от жълта кора от Западна Индия, която наричаха лек на йезуитите. Треската беше преминала, а бъчварят се беше показал повече от признателен, давайки му два гулдена. Въпреки това хората на това място не му вярваха.

Симон погледна предизвикателно мъжа пред себе си. Кожарят сви рамене и се обърна да си ходи. После го погледна през рамо и додаде с пренебрежение:

– Тогава елате, ако вече не е твърде късно.

Симон забърза след мъжа и сви заедно с него по Мюнцщрасе. Днес, в деня на Свети Георги, повечето занаятчии отрано бяха отворили своите дюкяни на приземните етажи. На този ден ратаите и слугините постъпваха на служба в имотите около Шонгау. Затова днес по улиците имаше много хора. Отляво долитаха кънтящите отмерени звуци на младия ковач, който подковаваше коня на един от градските съветници. Месарят до него беше заклал прасе пред дома си и тънки ручейчета кръв се стичаха по паважа, затова лекарят трябваше да внимава и да ги прескача, ако не искаше да изцапа новите си кожени ботуши. Малко по-натам хлебарят предлагаше пресен хляб. Симон знаеше, че е пълен с люспи и скърца между зъбите, когато го сдъвчеш. Истински бял хляб в момента можеха да си позволят само членовете на съвета и то само по празници.

Жителите на Шонгау можеха само да се радват, че сега, единадесет години след Голямата война, изобщо имаха нещо за ядене. През последните две години реколтата на два пъти беше почти напълно унищожена от градушки. През май миналата година придошлата Лex излезе от коритото си и отнесе градската мелница. Оттогава жителите на Шонгау трябваше да пътуват до Алтенщат или още по-далеч, за да смелят житото си, естествено, на по-високи цени. Нивите в околните села останаха незасети, имотите пустееха. Един от трима жители на града в последните десетилетия беше станал жертва на чумата или глада. Който можеше, гледаше животни в двора си и живееше на зеле и цвекло от собствената градина.

Когато минаваха през главния площад, Симон хвърли поглед към Баленхаус. Сградата, в която се намираше залата на градския съвет, някога беше гордостта на града. Когато Шонгау все още бе богат, на равна нога с Аугсбург, тук си даваха среща могъщите търговци на империята. Малкият град на река Лex, в който се пресичаха древни търговски пътища, някога бе важна точка за преразпределение на всякакви стоки. Войната обаче бе опустошила всичко. Складовете, които някога отдаваха под наем, сега западаха, хоросан се ронеше от стените, входната порта висеше от пантите.

Във времената на убийства и грабежи Шонгау беше обеднял. Богатият и красив град в баварския край се бе превърнал във временно убежище на безработни наемници и бездомници. След войната се появиха глад, болести, мор по животните и всевъзможни бедствия.

Градът беше загубен и Симон не знаеше дали някога щеше да се възроди отново. И все пак гражданите не се бяха предали. По пътя, който водеше от Речната врата надолу към Лех, цареше пъстро оживление. Колари караха своите волски коли по стръмния склон към пазарния площад. Оттатък, в Кожарския квартал, комините пушеха, долу на речния бряг жените се редяха със своите корита за пране и изливаха мръсната вода в буйно течащата Лех. Извисен над горите и реката, Шонгау сякаш гледаше с гордост към Аугсбург – своя по-стар и по-могъщ побратим. Внезапно Симон се усмихна. Не, този град нямаше да позволи да го сломят. Животът продължаваше, въпреки гнетящата смърт наоколо.

Долу на пристана се беше събрала голяма тълпа.

Симон дочу неясна глъчка и непрестанните вопли на някакъв мъж. Прекоси моста и с мъка си проби път до центъра на събралото се множество.