Оливер Пьоч - Дъщерята на палача

Якоб подаде на баща си вехтото палто, подплатения с кожа плащ и ръкавиците. Огромният мъж се облече спокойно и прибра косата от челото си. После отиде безмълвно в другия край на стаята. Там, между потъмнялата от времето дървена скамейка и домашния олтар с разпятието и изсъхналите рози, беше опрян мечът на палача. Беше дълъг почти два лакътя, с къс гард, без връх, но затова пък острието му можеше да разреже косъм във въздуха. Баща му го точеше редовно. Той блестеше на слънцето, сякаш беше изкован вчера. Никой не можеше да каже колко е стар.

Преди да стане собственост на Йоханес Куизъл, мечът беше принадлежал на неговия тъст Йорг Абриел. А преди това бе принадлежал на неговия баща и на неговия дядо. Един ден щеше да принадлежи на Якоб.

Пред вратата чакаше разсилният, дребен и слаб мъж, който не спираше да се озърта по посока на градските стени. Закъсняваха и първите зрители горе вероятно бяха станали нетърпеливи.

– Приготви колата, Якоб.

Гласът на баща му отново бе станал спокоен и дълбок. Сякаш не беше същият човек, който бе крещял и стенал тази нощ.

Когато Йоханес Куизъл провря масивното си тяло през невисокия отвор на вратата и застана отпред, разсилният отстъпи неволно крачка встрани и се прекръсти. По тези земи хората не срещаха палача с удоволствие. Неслучайно къщата му се намираше извън стените на града, в Кожарския квартал. Когато исполинът си поръчваше вино в странноприемницата, седеше на отделна маса. На улицата хората избягваха погледа му. Казваха, че носел нещастие, особено в дните на екзекуция. Кожените ръкавици, които носеше днес, щяха да бъдат изгорени след изпълнението на присъдата.

Палачът седна на пейката пред къщата да се наслади на обедното слънце. Който и да го видеше така, трудно би повярвал, че този човек се бе мятал и бълнувал като безумен преди часове. Йоханес Куизъл имаше славата на добър палач – бърз, силен и непоколебим. Никой извън семейството не знаеше какво количество алкохол изливаше в себе си преди екзекуциите. Сега беше притворил очи, сякаш се вслушваше в някаква далечна мелодия. От града все така долиташе оживен шум. Свиреше музика, разнасяше се смях, някъде наблизо пееше кос. Мечът беше опрян на пейката като обикновен бастун.

– Не забравяй въжетата – извика палачът на сина си, без да отваря очи.

Якоб бе в конюшнята в пристройката до къщата. Той сложи юздите на мършавия бял кон и го впрегна в колата. Вчера в продължение на часове беше лъскал двуколката. Напразно, както констатира сега. Мръсотията и кървавите петна бяха попили в дървото. Върху местата, които изглеждаха най-зле, Якоб нахвърля малко слама. След това колата вече беше готова за големия ден.

Въпреки че бе едва на дванадесет години, синът на палача беше наблюдавал няколко екзекуции съвсем отблизо – двама бяха обесени, а крадлата, съдена три пъти, бе удавена. По време на първата екзекуция Якоб беше на шест години. Ясно си спомняше как уличният разбойник танцува на въжето почти четвърт час, а тълпата крещеше възбудено. Вечерта баща му се прибра вкъщи с голямо парче овнешко месо. След екзекуция в дома на семейство Куизъл не беше никак зле.

Якоб взе няколко въжета от сандъка отзад и ги сложи в една торба заедно с веригите, ръждивите клещи и ленените кърпи за избърсване на кръвта. После хвърли торбата в колата и изведе коня пред къщата. Баща му се качи в колата и седна по турски на дървения под. Мечът лежеше на мощните му бедра. Разсилният закрачи бързо отпред. Той се радваше на възможността да е по-далеч от палача.

– Тръгваме! – извика Йоханес Куизъл.

Якоб дръпна юздите и колата потегли със скърцане.

Докато белият кон се носеше вяло по широката улица към града, синът често поглеждаше назад към баща си. Якоб винаги се бе отнасял с уважение към професията на баща си и предците си. Макар да се говореше, че това е позорен занаят, той не намираше нищо срамно в него. Нацапотените уличници и шутовете – ето кой се позореше. А неговият баща имаше трудна, но почтена професия, за която се изискваше много опит. Якоб трябваше да научи от него тежкия занаят да убива.

Ако имаше късмет и ако курфюрстът позволеше, той щеше да положи своя изпит за майстор след няколко години – едно достойно за съсловието, безпогрешно изпълнено обезглавяване. Якоб никога не беше виждал как отсичат главата на някого. Затова беше още по-важно днес да наблюдава внимателно.

Колата междувременно бе влязла в града по тясна, стръмна улица и бе стигнала до главния площад. Пред къщите на заможните граждани се редяха палатки и сергии. Момичета със сажди по лицата продаваха печени ядки и малки ухаещи хлебчета. В единия край се беше разположила група пътуващи музиканти. Под тяхната тента жонглираха с топки, някой пееше грубовата песен, в която се разказваше историята на детеубийцата. Следващият панаир щеше да бъде чак в края на октомври, но вестта за екзекуцията се беше разнесла из околните села. Хората разменяха клюки, ядяха и купуваха лакомства в очакване на кървавата драма, която щеше да е гвоздеят на програмата.