Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Аз не й ги взимам.

— Формално, да. Но фактически ти й ги отнемаш.

Брезов сложи ръка на рамото му.

— Борисе, ти си великодушен и добър човек. Знам, че си разстроен. Но щом веднъж си поел такъв товар, бъди мъж!

— Не мога да понасям Щернови. Кой знае какво ще ми сервират за Коледа. Може би ще ми пратят полиция?…

— Няма от какво да се безпокоиш! От всичко дотук виждам, че Симон има характер. Тя ще съумее да се защити.

След половин час Борис омекна. Почувства се напълно виновен и прокле гнева си. Изведнъж Брезов каза:

— Що не се махнете от Женева?

— Чуваш ли се какво говориш!

— Говоря само за празниците. Така ще избегнеш някои неприятности.

— Аз не искам да си закривам очите пред неприятностите!

— Помисли за Симон. Тя винаги е очаквала с радост Коледа.

— А къде, по дяволите, да се махна?

— Аз мога да ти предложа нещо…

И наистина Брезов му разказа за едно планинско село, в което бил миналата година. До него се стигало с железница, а после с фуникулер. Даде му адреса на една малка кръчма, където предлагали стаи под наем и нямало усложнения с регистрацията.

— Но няма ли окончателно да я компрометирам по тоя начин?

Брезов се усмихна.

— Нали Симон те обича… А и ти, доколкото те познавам… Така ли е?

Борис нищо не отговори. Неочаквано за него, Брезов нежно го хвана за лакътя.

— Борисе, ако чакаш приличието да ти разреши кога да изявиш чувствата си, ще престанеш да ги имаш…

— Винаги ли си бил на такова мнение?

Брезов замълча и сякаш не присъстваше до него, а после заговори сериозно:

— Братко мой, едно нещо отдавна съм разбрал, че човек не бива да сдържа и задушава миговете на щастие, когато нахлуват в сърцето му. Те и без това са рядко… Слуша ти се страстно музика, до сълзи се трогваш от нея!… Слушай я! Обичаш някого искрено и честно — няма нужда да се срамуваш от това, да сдържаш, да отлагаш за по-подходящо време радостта си! Тя може и да не се върне… Позволи на душата си да изживей тия сладостни мигове!… Иначе постепенно ще я парализираш, ще я изсушиш и тя ще стане чувствителна само към глад, към студ и още нещо…

Скарлатов смаяно слушаше думите на приятеля си. И си въобразяваше, че го познава!… Какво ли бе преживял този мил, предан и прям Марат Брезов?…

Когато Борис се върна в къщи, беше тихо. Мадам Ролан не му проговори, сякаш самата тя бе обидена. Той отвори вратата на стаята, която заемаше Симон. Тя седеше на едно столче и гледаше покрусено навън през прозореца.

— Симон, ставай…

Тя стана и се изправи срещу него. Болка прониза Скарлатов, като я видя толкова нещастна и безпомощна.

— Приготви си топли дрехи и тръгваме!

— Къде?

— Ще прекараме Коледа в планината! Хайде, размърдай се, имаме на разположение само един час, за да хванем влака!…

— Моля те, ела и ме прегърни… — каза Симон.

Той нежно я притисна.

— Обещай ми, че никога вече няма да бъдеш такъв…

— Какъв?

— Страшен.

Те слизаха от височината. Бяха стигнали чак до границата на глетчера. Но екипът им и по-точно обувките не бяха подходящи. Беше слънчев, студен ден. Понякога вятърът духаше на вълни, вдигаше ситен пясък сняг и го хвърляше в лицата им. Слънцето клонеше към запад. Тя държеше ръката му, която той бе пъхнал в джоба на полушубката, за да я топли. Спряха малко над боровата гора. Борис я погледна. Ситни капчици от разтопени снежинки имаше по русите й коси. Вълненият шал се бе смъкнал. Тогава Борис го върза върху косите и ушите, а после го намота около врата й.

— Студено ли ти е?

— Не, радостна съм. Само очите ми парят…

Със съжаление се сети, че трябваше да вземат слънчеви очила. Цялата разходка можеше да свърши със снежна слепота. Беше я изпитал веднъж и знаеше колко болят очите.

— Да тръгваме! — каза той. — Тук не е много подходящо да стоим.

— Още малко… — помоли тя. — Толкова е хубаво!…

Но той я дръпна за ръка, затича се надолу и тя по него. Задъхани стигнаха боровата гора и поеха по една тясна пъртина, която ги изведе на голямата, изрината от шейните пътека с жълто-кафеникави петна от конска тор и пикоч. Отстрани се бе получило нещо като снежна стена и те вървяха сякаш по коридор. Слънчевите лъчи преминаваха на ивици през отрупаните със сняг дървета. Цареше тишина и се чуваше само хруптенето на снега под обувките им. Понякога с шум се откъсваха парчета сняг от дърветата и пак настъпваше тишина. Някъде зад тях се чу веселата мелодия на звънчета. Трябваше да се отдръпнат и затънат в стената край пътеката, за да направят място на шейната, карана от ниско, набито конче с много косми над копитата, целите в скреж, сякаш носеше гамаши. Младите хора в шейната закачливо им подвикнаха, но те не чуха какво, защото снегът от плазовете отиде в лицата им. Когато излязоха от гората, долу в краката им беше цялата долина, огряна от последните лъчи на слънцето, залязващо зад високия връх. Оттук се виждаха ясно в кристалния въздух и двете бели сгради на санаториума, а по-ниско — селото с една главна улица, с малките си къщи, с островърхи покриви, черквата с камбанарията и железния кръст, и още по-нататък — дъскорезницата, а край нея жълтеникави обелени трупи, които отдалеч приличаха на кибритени клечки. Влакчето на зъбчатата железница с труд изкачваше последната височина, преди да стигне селцето, и писъкът на спирката му долетя до тях. По пътеката слизаха крави на едри кафеникави петна, водени от нисък швейцарски селянин, който се подпираше на тояга. Дим излизаше от всеки комин на селцето и се стелеше по посока на вятъра. Те и двамата запомниха тая чудна мирна картина на природа, хора и животни, слети в едно, толкова красива и недействителна, сякаш илюстрация на снежна, северна приказка…