Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Но това можеш да направиш и с друга, ако те харесва…

— Не, повече няма да мога! Знам го!

Той й хвана главата с две ръце и я притегли към себе си. Симон го гледаше изпитателно. В дълбокото синьо дъно на очите й имаше нещо ново и загадъчно. Почувства, че тази нощ в нея нещо се бе преобразило. Сигурно е вярно, помисли той, че душата на жената узрява в любовта…

Първите дни след завръщането в Женева Скарлатов бе напрегнат. Очакваше всеки момент старият Щерн да предприеме нещо. Симон, напротив, бе весела и спокойна, напълно доволна от живота, който водеше.

— Не се тревожи! Папа няма да предприеме нищо прибързано.

— Откъде си сигурна?

— Бои се от обществен скандал и, доколкото го познавам, сега само обмисля как да постъпи.

Полека-лека Скарлатов се успокои. Той усилено се готвеше за изпитите и още в първата седмица от сесията взе два. Симон, която бе първи семестър, нямаше изпити и се занимаваше с домакинството. Общо взето и двамата избягваха да се показват заедно на публични места, където околните можеха да ги познаят. Но след двата изпита отидоха с Брезов на вечеря в „Петте бора“.

Както винаги, в таверната бе топло, тихо и уютно. Италианците ги посрещнаха като роднини. Там имаше известна промяна. Притежателите бяха настанили двама свои сънародници — възрастен мъж и едно дете, което му беше син. Това бяха пътуващи певци, с каквито Швейцария бе пълна. Те трудно си изкарваха хляба от случайните дребни монети, които хората — повечето чужденци — им даряваха. Зимният сезон за тях бе най-тежкото време, така както е за пойните птици. В италианците още не бе загубено чувството на общност и взаимопомощ, каквито вече по-рядко се срещаха при швейцарците, немците и французите. Италианците се държаха помежду си като близки роднини, както само бедните по цял свят си помагат като братя. В знак на благодарност бащата и синът пееха в таверната, като създаваха тая неповторима италианска южна обстановка в една студена страна с навъсено небе. С присъщата им чувствителност, още щом тримата приятели влязоха, те веднага схванаха, че Симон и Борис са влюбена двойка. Мъжът изрази с прочувствени думи, че в таверната влиза една красавица, една мадона и те се прекланят пред нея, затова ще изпеят в нейна чест една канцонета за любовта… това вечно и най-прекрасно чувство!… След тази малка блестяща реч двамата настроиха инструментите. Мъжът свиреше на китара. Беше слаб, с мустаци и скулесто лице. Момченцето нямаше повече от десет години — недорасло и недохранено, — но с чист, ясен дискант. То свиреше на мандолина. И след встъпителните звуци, в които накратко бе изсвирена темата, те запяха, като си акомпанираха. Гласът на възрастния беше баритон, малко хрипкав, но с онова непосредствено и топло чувство, което винаги ще отличава италианското пеене.

Симон се взираше в детето. Неговите огромни черни очи също я гледаха. Когато свършиха, тя отиде при него, прегърна го и го целуна. После извади от чантичката си една сребърна монета и му я подаде. Малкият музикант я взе и все я гледаше с огромните си черни очи.

— Да Ви благослави Мадоната! — каза момченцето.

Скоро им поднесоха яденето. Както винаги, беше изобилно и вкусно. Скарлатов поръча и за италианците, а също и кана вино. Трогнати, двамата изпяха още една канцонета. Симон бе щастлива. От виното лицето й се зачерви, а сините й очи блестяха. Смееше се непрекъснато. Брезов беше бодър и весел, както всякога. Само Борис не можеше да се отпусне напълно. Все още не бе наясно пред самия себе си какво трябва да прави по-нататък. Затова разговорът им след вечерята прие неочакван обрат. Брезов простичко запита:

— Какво смятате да правите?…

Отговори Симон.

— Ще се оженим!

Борис се ядоса, че тя така лесно решава един въпрос, по който той си бие мозъка от толкова време.

— Странно нещо е човекът… — въздъхна той. — Как може едновременно да са в него и доброто, и лошото!

— Не те разбирам, Борис…

— Защо, Симон, искаш официален брак? Отговори честно!

— Защото те обичам!

— Не казваш истината. Защото искаш да бъда твоя собственост. Да си сигурна! Да имаш права над мене, ти и никой друг! Това е недоверие към чувствата на партньора…

— Но нали ти ме обичаш!

— Ами ако ти се промениш, ако станеш друга, а не тая, която сега обичам? Пак ли съм длъжен да бъда с теб?

— Но това означава неразбория в… отношенията между мъжа и жената!

— Напротив! Пълно доверие между двама души! Тогава край на жестокото робство на пола! Чак тогава би могло да се говори за истинска свобода! Та тя не е нищо друго, освен свобода на волята, когато сам решаваш да направиш или не направиш нещо, особено да не направиш!…