Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Казвам се Борис Скарлатов, приятел съм на мъжа Ви — веднага се представи той. — А това е моята годеница Симон…

Жената се усмихна.

— Ох, извинете… виждате как е при нас… Миша толкова ми е разказвал за Вас…

Момиченцето се завтече и дръпна майка си.

— Мамо, виж! — показа то куклата си. — Прросто пррелесть!…

Ваня седеше доволен и кротък върху коленете на Симон, която му бършеше лицето и кимна за поздрав на госпожа Матова.

— Госпожо… — започна Скарлатов.

— Наричайте ме Ирина.

— Мъжът Ви, преди да замине, остави някои неща за Вас…

Той й подаде пакетчето със златните бижута и часовника му.

— Но Михаил как ще се оправи без никакви пари?…

— Остави и тази сума…

Той извади от джоба парите, които беше приготвил.

— Не мога да повярвам! Ние рядко сме били толкова богати!… Борис, моля Ви, не ме лъжете!

— Той получи в последния момент някакъв хонорар и ми предаде всичко това на гарата. Аз съм длъжен да изпълня молбата му.

Ирина Матова въздъхна.

Когато двамата излязоха на улицата, Симон беше въодушевена.

— Толкова съм радостна! Какъв прекрасен ден! Благодаря ти за всичко!

— Няма за какво.

— Ти ме нарече твоя годеница…

Скарлатов нищо не отговори.

На другия ден той рано се измъкна от къщи. Всички спяха. Симон обичаше да си поспива. Чете цяла сутрин в Университетската библиотека. Беше почти сам в залата. Повечето студенти и преподаватели вече празнуваха. Както четеше, изведнъж почувствува неудържимо желание да се прибере у дома и види Симон, да направи нещо хубаво за нея… Той просто скочи от стола, събра набързо тетрадките си и напусна залата. Денят беше ясен и слънчев. Борис купи вестници и една плодова торта, а от първия магазин — букетче цветя.

Наближаваше вече къщата на мадам Ролан, когато видя на улицата ландото с герба на Щерн. Скарлатов спря и сърцето му се разтуптя. Бе смутен. Никак не очакваше среща с банкера. Тъкмо се запъти към вратата, и от нея излезе баронеса Щерн. Тя не си бе спуснала воала на лицето и личеше, че е плакала. Борис й се поклони. Баронесата тръсна гневно глава и мина край него, като го погледна с изпепеляващ поглед. Той се усмихна и въздъхна облекчен. Лошото мина, си каза той. Но в последния миг, преди да се качи в ландото, баронесата с неочаквана пъргавина се върна. Скарлатов спокойно я изчака.

— Господине — каза тя, — не очаквах това от Вас!

— А какво точно сте очаквали, баронесо?

— Че ще постъпите като честен човек!

— А какво нечестно върша?

— Това, което направихте с дъщеря ми!…

— Баронесо, мога да Ви уверя, че Вашата фантазия е далеч по-необуздана, отколкото е действителността.

— Един ден ако имате дъщеря, и то единствена, бих искала да почувствате това, което сега аз чувствам!…

Баронесата се разхлипа.

— Амин, дай Боже! — отвърна на български Скарлатов.

Той се опита да й помогне, за да се качи в ландото, но тя с рязко движение отказа. Колата потегли. Борис влезе в дома. Мадам Ролан и Симон го чакаха. Тя бе прелестно облечена в своята домашна роба и чехли. Той се готвеше да я види обляна в сълзи, но я завари весела.

— Имах преди малко неприятна среща с баронесата-майка!

— Ти си я видял?

— Да, на улицата.

— Но това е чудесно!

Той й подаде букетчето и остави тортата на масата.

— Благодаря, страшно си мил!…

Загледа се втренчено в нея. Обиците с едри диаманти на ушите и се поклащаха. По ръцете й се виждаха всички бижута. Изведнъж най-неочаквано, както ставаше с него, гневът го обхвана неудържимо.

— Веднага да свалите от себе си всички тия дрънкулки!

— Но те струват пари, поне да ги продадем!…

— Именно за това! — викна побеснелият Борис. — И всички да бъдат върнати на майка Ви!

— Но те са мои!

— Те не са Ваши, защото Вие в живота си не сте спечелили едно су!

— Но те са подарък от баба ми! — объркана настояваше Симон като дете.

— Махни ги, чуваш ли!

Симон с посърнало лице започна бързо да сваля накитите. Тя никога не бе видяла Борис Скарлатов в неговия бяс. Беше за нея впечатляващо зрелище.

— И до довечера да бъдат върнати! В противен случай аз ще се махна оттук!

Той излезе. Гневът го бе обхванал като болест. Борис се задушаваше. Почувствува се зле, защото в дълбочината на душата си знаеше, че не е справедлив. Отново отиде при Брезов. Разказа му всичко. Очакваше, че той ще го поздрави.

— Тя е била напълно права! Парите ще ви трябват.

— Аз от Щернови благодеяния не искам!

— Но помисли колко е глупаво от твоя страна! Така или иначе, това са нейни вещи. Ти нямаш право да се разпореждащ с тях.